Ангелиада

— В такъв случай съм принуден да поема пряко командването на този кораб — с твърд и официален тон заяви той и извади от джоба на сакото си някакъв лист. — С одобрението на самия Главен адютор.

Леши погледна листа, но не го докосна.

— Господин Камбъл?

— Сър? — отново се разнесе гласът, този път доста по-неуверено.

— Знаем ли как да реактивираме мрежата при Ангелиада?

— Да, сър — отговори Камбъл. — Засякохме сигнала при първото ѝ изключване и сигнала, който изключи мрежата при Сераф. Комуникационният и Шифровъчният отдел твърдят, че могат да инвертират инструкциите и да я задействат отново.

— Тогава го направете — нареди Леши. — Активирайте и двете мрежи. Ако мрежата тук тръгне, приемаме, че сме задействали и другата при Ангелиада. — Той погледна през масата. И изведнъж Форсайт забеляза, че вече изглежда съвсем остарял. — Освен ако няма някакви специални кодове, господин Върховен сенатор?

— Няма кодове, господин комодор. — Форсайт поклати глава. — Никой не е очаквал, че тази мрежа ще има военно значение.

Леши кимна.

— Господин Камбъл?

— Сигналът изпратен — доложи Камбъл. — Мрежата на Сераф… активирана и работеща. Правим ѝ проверка, но по всичко изглежда, че функционира правилно. Време до активирането на мрежата при Ангелиада около двадесет и една минути.

— Трябва да сме готови за прехвърляне след изтичането на срока — предупреди Телторст. — Не искаме Коста да я изключи отново, преди да сме преминали.

— Господин комодор? — обади се Камбъл.

— Получихте нарежданията си, господин Камбъл — тихо потвърди Леши. — Пригответе „Комитаджи“ за катапултиране. Ще трябва да пренастроите катапулта за нашата маса.

— Вече го правим, сър.

— И всички оръжия да бъдат в пълна готовност — добави Телторст. — Енергийни и ракети. — Той погледна Форсайт. — Защото се съмнявам, че ще можем да разговаряме с един предател. Всъщност, не вярвам, че дори си струва.

Слепешката, без да откъсва очи от Телторст, Ронион задърпа Форсайт за ръкава.

„Какво казва? — разтревожено попита той. — Какво означава това?“

„Казва, че ще убие Джерико и Чандрис, Ронион — отговори му Форсайт. — Казва, че ще ги убие, без дори да им даде възможност да се предадат.“

Ронион отвори уста и от гърлото му се разнесе странен клокочещ звук.

— Предателството към Мира винаги се наказва със смърт, Върховен сенатор — хладно каза Телторст. — Нещо, което никога не трябва да забравяте.

Той огледа масата.

— И тъй като разполагаме с няколко минути, да обсъдим предаването на останалата част от системата на Сераф.

44.

Оставаха им петнадесет минути и половина, когато най-сетне свършиха, и пращенето на гама-лъчите вече беше станало направо оглушаващо.

— Най-добре това да проработи, Коста — извика Чандрис, докато се закопчаваше към седалката си. Трепна от едно особено силно изпращяване от конзолата пред нея. — Защото ако не проработи, няма да успеем да се доберем до „Газела“ и да се измъкнем. А за извиняване да не говорим.

— Ще проработи! — извика Коста. От шума Чандрис не успя да разчете тона му, но конвулсивно стиснатите му юмруци съвсем не я изпълваха с увереност.

— Е, ако не проработи, беше ми приятно да се запознаем — извика му тя, пресегна се и постави ръката си върху юмрука му. — Това имам предвид.

За миг той сякаш се поколеба и юмрукът му трепна под ръката ѝ. След това внезапно разтвори длан и хвана нейната. Стискаха здраво ръцете си и гледаха изтичащите секунди.

Когато броячът стигна до нула, целият панел светна в червено.

Чандрис затаи дъх; напрягаше се с всички сили да чуе какво става. Но поради шума и голямото разстояние не долови нищо. Премисли още веднъж програмирането си, чудейки се дали не беше оплескала нещо. Ако беше пропуснала защитата и спасителните капсули бяха изключили…

— Ето! — изкрещя Коста и стисна ръката ѝ още по-здраво. — Усещаш ли?

Чандрис се намръщи. И в същия миг усети — лека вибрация по пода, която бавно, но сигурно набираше сила.

Погледна монитора на средната част на станцията. През ярките проблясъци на статичното електричество едва успя да забележи, че капсулите все още са закрепени към преходния тунел. В основата на една от тях, там, където капсулата се закрепваше за станцията, сякаш забеляза пламъка на двигателя.

Двигателят се опитваше да отскубне капсулата, но закрепващите я скоби я държаха здраво. През главата ѝ мина шантавата мисъл, че ако капсулата беше разумна, сигурно би се чувствала в ужасна безизходица и отчаяние.

— Ами ако скобите се скъсат преди капсулите да успеят да прогорят стената?

— Пак ще стане! — извика Коста. — При цялата тази жега…

И точно тогава, без никакво предупреждение, образът изчезна в бяла светлина. Едновременно с това подът подскочи като попарена котка, някъде зад нея се разнесе глух рев и тя усети как тялото ѝ се притисна в креслото.

— Стана! — изкрещя Коста. — Виж! Стана!