Ангелиада

Леши погледна към Камбъл.

— Това пък какво беше?

Камбъл поклати глава и каза:

— Този човек е луд за връзване. Да не би да си мисли, че сте сключили някаква тайна сделка с емпирейците?

— Определено ще изглежда така — съгласи се Леши.

43.

Моторизираните колела на транспортните колички бяха неизползваеми в ниската гравитация на централния коридор. За щастие, проектантите им си бяха давали сметка за това и бяха предвидили въжен път, към който да се закрепват.

За съжаление, кабелите бяха твърде бавни. Коста вървеше покрай количката, като подпираше контейнерите с гориво, вслушваше се в пращенето на гама-лъчите и тревожно се питаше дали ще им стигне времето.

И дали планът им изобщо ще проработи.

Стигна до проходния тунел точно когато Чандрис се появи от другата страна.

— От моята страна остана гориво за около количка и половина — доложи тя, докато спираше платформата до вече домъкнатите дотук. — Още колко ни трябват?

— Всички. Аз ще ги докарам. Ти се заеми с програмирането на спасителните капсули.

— Добре. — Тя погледна към контейнерите. — Не зная, Коста. Ако не стане, загазваме здравата.

— Да не би вече да не сме? — изсумтя Коста, докато смъкваше най-горния контейнер и внимателно го поставяше до другите.

— Прав си — призна Чандрис и клекна при най-близкия люк. — За колко време да ги наглася?

— Най-добре за след тридесет минути. Трябва да сме сигурни, че разполагаме с достатъчно време за другите неща.

— Да, но не искаме и да сгафим — възрази Чандрис, когато люкът се отвори. — Имаме четиридесет и пет минути преди Ангелиада да ни изпържи, и то само при положение че вече не се ускорява. Четиридесет и пет минути минус твоите тридесет ни дава само петнадесет минути право на грешки. Няма да е достатъчно.

— Ще се справим. — Коста издърпа следващия контейнер. — Не забравяй, че когато капсулите се освободят, ще сме в другия край на станцията. Допълнителната защита би трябвало да е достатъчна.

— Щом казваш. — Тя седна на ръба на отвора и напипа с крак първото стъпало. — Само не забравяй, че си обещал да намериш достатъчно време да се извиниш. Държа на това.

Никое от резюметата за мирските правителствени церемонии не споменаваше пълната почетна стража и фанфарите, които чакаха Форсайт, когато пристъпи през люка на совалката в студения сив хангар. Той бавно мина между двете редици мъже, като настрои автоматично крачката си към барабанния ритъм. Очите му се местеха от черно-червените им униформи към безизразните им лица и оттам — към смъртоносните лъчеви оръжия, заплашително поставени на гърдите им. Великолепно балансирана демонстрация на ритуална помпозност, официално уважение и скрита заплаха. Зачуди се дали това е обичайната военна практика, или нещо, приготвено специално за него.

Вървящият до него Ронион очевидно нямаше такива мисли и опасения. Очите му блестяха, докато се оглеждаше наоколо, а лицето му бе светнало от широка детска усмивка пред разиграващия се спектакъл. Въпреки всички церемонии, на които бе присъствал през толкова много години, подобни зрелища сякаш никога не можеха да му станат досадни.

В края на шпалира от почетни стражи ги очакваха неколцина мъже и жени, двама от които стояха на крачка пред останалите. Етюд на контрастите, помисли си Форсайт, докато ги доближаваше, и то не само заради възрастта и облеклото им. По-възрастният беше изправен и висок в парадната си униформа, с ясни будни очи, и изучаваше приближаващите емпирейци със спокойно безизразно лице. Вторият, по-нисък и облечен в неугледен сив костюм, също изучаваше Форсайт. Но очите и лицето му бяха враждебни и в тях се четеше смътно чувство за безсилие. Ако военният до него можеше да се оприличи на лъв, този по-скоро бе лешояд, нетърпеливо очакващ жертвата му да умре.

Музикантите бяха добри и драматичният финал на музиката настъпи точно в мига, когато Форсайт спря на три крачки от лъва и лешояда.

— Аз съм Върховен сенатор Аркин Форсайт от Лорелей — представи се той. Гласът му прозвуча странно слабо след изпълнението на оркестъра. „Просто добавка към останалата физическа манипулация на церемонията“ — разсеяно си помисли той. — В момента представлявам серафското правителство. С комодор Варс Леши ли имам честта да разговарям?

— Аз съм комодор Леши — потвърди по-възрастният. Гласът му бе спокоен и интелигентен като очите и лицето му. Беше по-стар, отколкото изглеждаше отдалеч, забеляза Форсайт, но изглеждаше учудващо запазен. — Добре дошли на борда на „Комитаджи“, господин Върховен сенатор. Да ви представя моите висши офицери — той посочи строените зад него мъже и жени, — както и Адютора на нашия кораб, господин Самюнел Телторст.

— Приятно ми е, господин Телторст — каза Форсайт, вглеждайки се с нов интерес в другия мъж. Значи това бе един от онова правителство в сянка, което уж свеждало цялата политика на Мира до счетоводството. — За мен е чест, господа офицери — добави той, като се обърна към групата зад Леши. — Това е моят помощник, Рони-он.

Ронион докосна ръкава му.