Ангелиада

— Разбира се, господин комодор. Благодаря ви.

Леши кимна.

— Лейтенант, чухте заповедта ми.

— Тъй вярно, сър! — Старшият от двамата стражи отдаде чест. — Оттук, господин Върховен сенатор.

Групата заобиколи масата и излезе. Лицето на Форсайт беше сериозно до смърт, Ронион изглеждаше разтревожен и смутен.

— Това беше глупост, комодор — каза Телторст, когато вратата зад тях се затвори. Гласът му бе леден. — Престъпна глупост. Не можете просто да пуснете един вражески висш държавен служител, който се намира в ръцете ви.

Леши погледна скрития високоговорител.

— Господин Камбъл?

— Седем минути до катапулта, сър.

— Имате ли анализ на орбитата на Ангелиада?

— Да, сър, но не е завършен — отговори Камбъл. — Не разполагаме с достатъчно данни, за да потвърдим или отхвърлим твърденията на Форсайт, че променя скоростта и орбитата си. Но дори и да е вярно, със сигурност не го прави много бързо.

— Това означава ли, че ще бъдем в безопасност?

— Да, сър — увери го Камбъл. — Радиацията ще е в рамките на допустимите норми.

— Добре. Тогава изведете „Комитаджи“ на позиция за прехвърляне. Идвам след малко. — Леши се обърна към Адютора. — Що се касае до задържането на вражески държавни служители, господин Телторст — тихо добави той, — на този кораб има войници, а не терористи. Ние не вземаме заложници.

— Ще съжалявате за това, комодор — изсъска Телторст.

— Да — промърмори Леши, обърна гръб на дребния мъж и тръгна към вратата. — Със сигурност ще съжалявам.

— Ха! — извика Чандрис и триумфиращо удари с длан края на пулта. — Добре. Измислих го!

— Какво си измислила? — извика Коста.

— Как да катапултираме Ангелиада, без да се изпържим. — Гърлото я болеше от непрекъснатото викане. Дращенето на гама-лъчите бе намаляло от болезнено до досадно, но все още трябваше да говорят високо, за да се чуват. — Има дистанционно управление, с което ще можем да задействаме катапулта. Така ще можем да се прехвърлим на „Газела“ и да се отдалечим…

— Няма смисъл.

— Какво? — Чандрис се обърна към него.

Коста се беше свлякъл в креслото си, вперил невиждащ поглед в мониторите и дисплеите пред себе си. Нещо я сграбчи за гърлото.

— Какво има?

— Не можем да го направим. Нямаме достатъчно енергия.

Тя проследи погледа му към дисплеите. Числата и графиките не ѝ говореха нищо.

— Как така нямаме достатъчно енергия?

— Станцията не е в състояние да произведе достатъчно, за да изхвърлим Ангелиада навън — каза той.

Тя отново погледна числата. Не. Не и след всичко преживяно. Не и точно сега.

— Ами навътре? Можем ли да я пратим навътре?

— Навътре ли? — като ехо повтори Коста и се намръщи. — Искаш да кажеш, към Сераф?

— Не, още по-навътре от Сераф. — Мислите на Чандрис препускаха бясно. — Независимо какви игри си играе Ангелиада с гравитационните полета, за нея ще е по-лесно да се движи надолу по гравитационния кладенец, вместо нагоре. Ако я прехвърлим на достатъчно ниска орбита, тя пак няма да може да достигне до Сераф. Нали?

— Но така ще е в състояние да си играе с още по-силни гравитационни полета — възрази Коста. — Може да измисли начин да се придвижва и нагоре. Или, още по-лошо, да тръгне право към слънцето и там никога няма да можем да я хванем.

— Не се бях сетила за това — призна Чандрис и трепна при тази мисъл. — Способна ли е да погълне цяла звезда?

— Не зная — каза Коста. — Най-вероятно не — дебелината ѝ е едва няколко атома. Но въпреки това може да направи маса ужасни неща там — независимо дали случайно, или не. Не можем да рискуваме преди да направим предварителни изчисления.

— Значи край? Просто се отказваме и си тръгваме вкъщи?

Коста уморено поклати глава.

— Съжалявам. Не виждам какво друго ни остава.

Чандрис отново премести погледа си към дисплея. Бавното въртеливо движение, получено при разполовяването на станцията, сега ги беше обърнало с лице към Ангелиада; по-голямата част от блясъка на черната дупка се закриваше от остатъците от мрежовата секция, която се носеше към нея. След всичките тези усилия, пот и риск? И сега да не могат да направят нищо друго, освен да побягнат обратно?

— Ако тръгнем сега, няма да имаме друга възможност — каза тя. — Или най-малкото, няма да е толкова лесно. Без мрежа и катапулти ще е необходимо адски много време да се доберем дотук. Всъщност може би ще се наложи да се построи нова станция и… О, Господи!

— Какво? — Коста се изправи в креслото си.

Чандрис впери поглед в монитора на телескопа; надяваше се очите ѝ просто да ѝ въртят номера. Но нямаше никаква грешка.

— Мрежата — с внезапно разтреперан глас каза тя и посочи дисплея. — Светлините току-що се включиха!

— Някой я е реактивирал.

За една секунда седяха замръзнали на местата си. После едновременно се хвърлиха към пултовете.

— Трябва да ги спрем! — Чандрис се мъчеше да извика програмата за дистанционно управление, която току-що беше открила. Пръстите не я слушаха. — О, Господи, Джерико!

— Зная! — викна той; мъчеше се да се пребори със собствените си пръсти. — Опитвам се да я спра.

— Какво правят? — попита Чандрис. Отвори файла. Сега следваше парола за достъп. — Нима не си дават сметка какво правят?