Ангелиада

А в същото време съседният град Магаска се разлагаше, сякаш никой не забелязваше съществуването му.

Потръпна отново. Не беше вярвал — може би не искаше да повярва, — че ангелите наистина са заплаха за Мира, както се твърдеше. Сега повярва. Бавно, но сигурно ангелите наистина завладяваха Емпирей. Политическите лидери вече бяха под техен контрол. А както бе видял сам, същото се отнасяше и за най-добрите им учени и изследователи.

Всъщност напълно възможно бе вече да е станало препалено късно, за да се променят нещата.

Тази мисъл бе ужасяваща. Но всичко говореше в нейна полза. Всички, с които се бе сблъсквал по време на обучението си, бяха сериозни до смърт в убеждението си, че това чуждо влияние трябва да се спре. Наблягаха върху необходимостта да спасят емпирейците и да ги поставят под закрилата на Мира. И даваха да се разбере, че Мирът ще направи всичко възможно, за да постигне целта си. Нямаше начин емпирейските лидери да не разберат подобно послание.

И в същото време на космодрума му провериха документите съвсем повърхностно. А тук си бяха спестили дори това. Подолак, шефката на вероятно най-важната институция в Емпирей, го посрещна с отворени обятия в самото сърце на проекта — и то без никакви въпроси.

Инструкторите му бяха обяснили, че емпирейците отказват да разберат заплахата от ангелите. Както стана ясно, те също така отказваха да разберат и заплахата от Мира.

Пълно безумие… освен ако влиянието не беше по-силно, отколкото се смяташе. Освен ако всеки жител на Емпирей вече не беше засегнат. И не се беше превърнал в безгрижен пасивен робот с идиотска усмивка.

Загледан в залеза, Коста отново и отново прехвърляше всички тези мисли в главата си. Облаците промениха цвета си от огненочервен в светлорозов и след това — в тъмносив. „Не“ — реши най-сетне той. Ако онази малка гратисчийка на космодрума беше безволев робот, то тогава той беше магаре.

Населението на Емпирей можеше да бъде спасено. И това зависеше от него.

Разкърши рамене и вдигна пръсти над клавиатурата. Докато гледаше екрана и се мъчеше да си спомни следващата команда, вратата внезапно се отвори и в стаята влезе млад мъж, забол нос в купчина листа.

— Здравейте — каза Коста.

Мъжът изненадано вдигна поглед.

— Здравейте. Извинявайте… не очаквах компания.

— Е, — не съм точно компания — внимателно отбеляза Коста: чудеше се каква ли ще е реакцията на новодошлия срещу нахълтването в личния му досега кабинет. — Всъщност ще делим това място. Току-що дойдох.

Мъжът се ухили.

— Сериозно? Това е върхът! От месеци моля директора за някаква компания. — След което пристъпи напред. — Язон Джайаси.

— Джерико Коста — представи се Коста, загледан в протегнатата през бюрото ръка. Трябваха му няколко мига, докато се сети и посегна да докосне пръстите му. Очакваше, че щом е новодошъл, подходящият поздрав ще е онзи, който размениха с директор Подолак. Но жестът на Джайаси предполагаше здрависване между равни. Или Коста все още не бе усвоил всички нюанси на емпирейската култура, или Джайаси бе по природа дружелюбен човек. — За мен е чест да се запознаем.

— За мен също. — Джайаси отиде до бюрото си, метна купчината листа върху друга подобна купчина и извъртя стола си към Коста. — Е, добре дошли на Сераф, в Института за проучване на Ангелиада и така нататък. Откъде сте?

— От Палитейн на Лорелей — с лекота изрецитира Коста заучената си история. — Там съм роден. Но последните няколко години работех върху доктората си на Балморал.

— Къде по-точно?

— В университета Кларкстън в Кейрнгорм — отговори Коста и мислено сключи пръсти. Ако Джайаси или някой друг беше ходил в Кларкстън, щеше да си има неприятности. — Сигурно изобщо не сте чували за него — додаде той.

— О, чувал съм — каза Джайаси. — Не съм срещал никого оттам, но съм чувал доста добри отзиви за университета. А и мястото било много красиво.

— Така е — съгласи се с облекчение Коста. Това вече бе лесно — на Лорелей бе прекарал два дни в изучаване на Кларкстън и Кейрнгорм. Сигурно ги познаваше по-добре от всеки на Сераф. — Като института, но в по-големи мащаби.

Джайаси кимна.

— Аз съм от Ухуру. Рунгве, ако трябва да съм съвсем точен. На неколкостотин километра от Цомбе — той плъзна стола си към Коста и погледна екрана на компютъра, където все още стоеше списъкът с файловете. — Виждам, че вече сте започнали с гмуркането. Впечатляващо, нали?

— Много — кимна Коста. — Някои биха го нарекли поразително.

Джайаси се подсмихна.

— Някои — да. Ако искате нещо поразително, изчакайте само да видите Ангелиада със собствените си очи. Следващият полет е след два дни. Ще дойдете ли?

— Зависи дали дотогава ще намеря средства.

— Аха. — Джайаси го погледна с разбиране. — Позната история. Във фонда на Върховния сенат обикновено са много предпазливи. Знаете как стоят нещата — малка, но гръмогласна групичка надава вой срещу правителството, че хвърля още пари в изучаването на ангелите, въпреки че вече плащат абсурдните цени на „Гейбриъл“.

Коста си припомни бордеите на Магаска и сви рамене.