Ангелиада

— Спри… — Дори в собствените ѝ уши това ѝ прозвучи по-скоро като молба, отколкото като заповед. — Спри, или ще те убия. Кълна се, ще те убия!

— Ти не си убийца — твърдо каза Орнина. После посегна и взе фенерчето. Ръцете на Чандрис внезапно отказаха да я слушат.

Чандрис пое дъх. Трепереше. Внезапно всичко стана празно. Всичко свърши… и едва сега видя капана. Нещо в стаята — наркотик или приспивателен газ — я бе извадило от релси. А целият разговор само целеше печелене на време — точно както си беше помислила.

— И сега какво? — горчиво попита тя. — Ще ме оставите на големия паяк или ще лежа вързана, докато стигнем Сераф?

— Защо всичко трябва да е толкова сложно? — въздъхна Ханан. След това отново погледна към Чандрис. — Радвам се да разбера, че имаме поне малък напредък. Да смятаме ли, че си се отказала да ни убиваш и да крадеш „Газела“?

— Ама наистина сте невъзможни — изсумтя Чандрис.

— Благодаря. — Ханан се поклони. — Освен това съм уморен и ужасно гладен. Така че не можем ли да смятаме въпроса за решен?

Чандрис го зяпна, после погледна към Орнина.

— Говорели сте сериозно — чу се да казва. — Наистина сте говорели сериозно.

— Съвсем сериозно. — Ханан кимна.

Чандрис тръсна глава.

— Вие сте луди! И двамата. Абсолютно луди.

— Защо? — попита Орнина. — Защото предлагаме работа на човек, който наистина се нуждае от такава?

— Аз си имам работа — рязко каза Чандрис. Нереалността на думите ѝ сякаш я зашлеви през лицето. — Аз крада от хората. И понякога дори ги убивам.

Орнина вдигна вежди и съвсем леко повдигна фенерчето.

— Е, поне заплашвам, че ще ги убия — промърмори Чандрис.

— Можеш да го наречеш промяна на кариерата предложи Ханан. — В предишната няма кой знае колко бъдеще, нали?

Зави ѝ се свят. Беше прекадено хубаво, за да е истина…

Да. Прекадено хубаво беше, за да е истина.

— Може и да няма голямо бъдеще в прецакванията — изръмжа тя. — Но поне не ми се налага да работя като луда.

— Луд? Аз? — Лицето на Ханан изразяваше неподправена обида.

— Стига, Ханан — обади се Орнина. — И защо мислиш, че сме луди, Чандрис?

— Не можеш да си нормален и да предлагаш работа на някой, който току-що те е заплашил с убийство.

Ханан поклати глава.

— А, егоцентризмът на младостта. — Погледът му стана сериозен. — Да не си мислиш, че си първата, направила подобен опит?

— Какво искаш да кажеш?

— Иска да каже, че за последните четири години ти си шестият човек, който идва на борда на „Газела“ с намерение да открадне ангел — спокойно отговори Орнина.

Преди час Чандрис би се изсмяла на самата идея, че двамата тлъсти задници са се справили с петима решени на всичко крадци. Но сега дори не си помисли да не повярва.

— Какво стана с тях?

— Двама приеха предложението ни — каза Орнина. — Останаха на борда за по няколко месеца, докато си намерят по-добра работа. Другите трима изчезнаха в мига, когато кацнахме на Сераф.

— Един от тях обаче също си намери почтена работа — допълни Ханан. — Преди две седмици получихме писмо от него.

— Разбираш ли, това е основният недостатък на цялата идея да крадеш ангели — продължи Орнина. — Ангелите те променят. Познавам хора, които не вярваха в това и мислеха, че цялата ангелска програма е някаква огромна игра на „Гейбриъл“ и Върховния сенат. Но те наистина действат. — Тя посочи фенерчето. — И ти си живо доказателство на това.

Чандрис погледна масивната кутия зад себе си. Побиха я тръпки. Беше се намирала в близост до ангела само десетина минути…

Ханан сякаш прочете мислите ѝ.

— Наистина действат бързо, но не чак толкова — увери я той. — Необходими са няколко часа непосредствен контакт преди вродените криминални наклонности да започнат да проявяват някакви признаци на отслабване.

Чандрис го гледаше… и внезапно ѝ стана ясно.

— Имате друг ангел на кораба.

— Нали ти казах, че си умна — кимна Ханан. — Да, открихме го преди шест години. Вторият за онова пътуване — подобни неща не се случват почти никога.

— Защо не сте го предали?

Ханан сви рамене.

— Почти щяхме да го направим. Мислехме да отидем някъде на почивка или да обновим част от оборудването си. Но после си помислихме за експедициите до Ангелиада, от които се връщахме с празни ръце, и решихме да го задържим. Но стана така, че… — той погледна Орнина и отново сви рамене, — че не ни се наложи да го използваме.

— Освен това, ако го бяхте продали, нямаше да си помислите да допускате навлеци като мен в кораба си.

Орнина се усмихна.

— Някой да ти е казвал, че в теб има цинична жилка, Чандрис?

— А някой да ви е казвал на вас, че сте двойка наивници? — контрира Чандрис.

— Много пъти — кимна Ханан. — Предимно останалите ловци. Но те и преди си мислеха, че съм луд, така че нещата не се промениха кой знае колко.

— Ако искаш, изчакай, докато се върнем на Сераф, и тогава реши — каза Орнина.

Чандрис поклати глава.

— Не. — И пое дълбоко дъх. — Вече реших. Ако наистина ме искате… ще остана. Поне за малко.

— Чудесно — усмихна се Орнина. Съвсем искрена усмивка, без никакъв намек за милосърдие или снизхождение, които Чандрис мразеше толкова много.