Ангелиада

— Бих могъл да насиля нещата — каза най-после Телторст. — Ще изпратя съобщение с куриерска капсула до определени групи във Висшия сенат и след дванадесет часа ще имате други заповеди. Но предпочитам да не го правя. Най-малкото защото ще ме намразите, а аз не обичам да ме мразят.

— Много е късно — промърмори Леши. — Вече сте Адютор.

Телторст явно се замисли дали да не отговори рязко, но явно се отказа.

— Както и да е, „Комитаджи“ ще се премести — каза вместо това той. — Можете да дадете заповедта или да получите заповед. Какво избирате?

Леши сериозно се изкушаваше да отговори на блъфа. На първо място, нямаше никаква причина Телторст или който и да било друг Адютор да бъде на борда на „Комитаджи“, да не говорим да контролира неща, които не са негова тясна специалност. Със сигурност евентуалните приятели на Телторст във Висшия сенат бяха достатъчно умни, за да си дават сметка за това.

Но залите на Висшия сенат гъмжаха от Адютори. И ако дадяха на Телторст онова, което искаше, вместо да го поставят на мястото му…

Стисна зъби. Усещаше горчилката на поражението. Не можеше да рискува. Ако Телторст получеше официална санкция, щеше да се създаде прецедент, от който нямаше да се измъкне нито един мирски командир до края на проклетата вселена.

— Ще си получите новата орбита — каза той, като се постара да вложи в тона си целия остатък от достойнството си. — Но не защото се страхувам от така наречените ви приятели. Ще ви я дам като лично благоволение. Първото и единствено благоволение.

— Благодаря, господин комодор — невъзмутимо отговори Телторст. Естествено, надутите приказки не му направиха никакво впечатление. Но и Леши не бе очаквал подобно нещо. — Ще го имам предвид. Добре. Има ли новини как върви проектът на Лорелей? Или трябва сам да се сдобия и с тях?

— Върви според плана — отговори Леши. — Последният кораб се появи и изчезна. Предполагам, че ще получим координатите и орбитата на последната мрежа в рамките на следващата седмица.

— Значи остава само да стискаме палци — малко кисело каза Телторст. — И да се надяваме, че пашкулът си върши работата, а не виси безцелно сред камънаците.

Комодорът мрачно се усмихна в тъмнината. Колко мило от страна на Телторст да изтъкне още един случай, в който Леши и специалните служби бяха постигнали своето.

— Няма начин да разберем — напомни той. — Всяко съобщение от пашкула рязко ще увеличи вероятността дв бъде открит. Дори пулсовите трансмисии могат да бъдат засечени, ако онези от другата страна са достатъчно умни или извадят късмет. Не вярвам да искате толкова скъп хардуер да попадне в ръцете на Емпирей.

— Да, запознат съм с доводите — хладно каза Телторст. — Просто не ми харесва мисълта да прекарам още четири месеца в мотаене, ако онова нещо не работи.

— Това може лесно да се уреди — каза Леши. — Просто ще ви оставим на Сцинтара преди скока.

— Много любезно от ваша страна, господин комодор изсумтя Телторст. — Не, ще присъствам по време на нахлуването. Ако не заради друго, то поне за да съм сигурен, че няма да повредите нищо без основателна причина.

За щастие, на Леши не му се наложи да отговаря.

— Докладва Бодини, господин комодор — разнесе се глас от интеркома. — Искахте да ви уведомим, когато приключи филтрирането на записа.

— Благодаря, младши лейтенант. — Леши се изправи. — Идвам.

— Господин комодор? — обади се Адюторът.

— Да?

— Не забравяйте да наредите промяната в курса.

Леши пое дълбоко дъх.

— Няма да забравя, господин Телторст.

„Нито пък останалата част от разговора — обеща си той, докато излизаше. — Нито дори думичка от него.“

14.

Тънка струйка дим се извиваше над кръглата платка, гъделичкаше носа на Чандрис и ѝ навяваше горчиви спомени за магазина за електроника, който навремето си беше опитала да опразни.

— Така ли?

— Да — каза Орнина зад гърба ѝ. — Увери се, че връзката е стабилна, и след това използвай смукача, за да се отървеш от остатъка, преди да се втвърди.

Чандрис кимна, прехапа устна и се съсредоточи върху работата. Знаеше какво трябва да направи (Орнина току-що ѝ бе показала), но нещата не бяха толкова лесни, колкото изглеждаха. Тръбата на смукача се допря до края на платката и раздразнено изсъска срещу непохватността ѝ.

— Спокойно — окуражи я Орнина. — Това е едно от нещата, които пръстите трябва да научат сами.

Чандрис прехапа устни по-силно и направи втори опит. Този път успя.

— Точно така — каза Орнина. — Сега направи същото с останалите две и си готова.

— Да. — Чандрис изпъна пръстите си и продължи. — Всъщност дори е приятно, след като му хванеш цаката.

— И аз така си мисля — съгласи се Орнина. — Но да ти призная, на мен ми отне доста време, докато му хвана цаката. Ти си невероятно бърз ученик.

— Имам добра памет. — Чандрис нагласи спояващата жица върху съответната част.

— Повече от добра. Запомняш всичко, което си прочела или видяла, нали?

— Почти. — Чандрис сви рамене и спря. Слаб шум откъм коридора привлече вниманието ѝ. — Някой идва. — Старите рефлекси за миг взеха връх преди да си припомни, че няма защо да се крие.