Ангелиада

— Нищо подходящо на пода — измърмори Ханан, изправи се и зарея поглед някъде. — Добре, дай ми канапа.

Чандрис взе парчето. Беше дълго тридесетина сантиметра, с оръфани краища и цялото покрито с мръсни петна.

— Какво ще правиш?

— Ще видиш — каза той и неумело заработи с пръстите си. — По дяволите… ще направиш ли една примка?

— Разбира се. — Чандрис взе канапа и го завърза.

— Благодаря. Сега гледай внимателно. — Той стегна примката около дясното си ухо и пъхна другия край на канапа в ъгъла на устата си. — Как изглеждам?

— Тъпо — отговори Чандрис. — И какво следва?

— Номерът, разбира се. — Ханан погледна навън. — Стигнахме. Само стой и гледай.

Возилото спря до тротоара, слязоха, пред тях се отвори вратата и Ханан я въведе вътре. Младият мъж зад бюрото вдигна поглед от екрана.

— Добър ден, сър — усмихна се той. Погледът му се плъзна по лицето на Ханан и усмивката му замръзна. — Ъъъ… с какво мога да ви бъда полезен? — Гласът му изведнъж зазвуча странно.

— Разбрах, че имате на склад Ахандирови кондуктивни бобини — отговори Ханан. — Искам да купя две.

— А… разбира се. — Погледът на служителя отново се плъзна по канапа, след което се премести настрани. — Само да проверя — добави той и се наведе към екрана. Ханан издебна момента и намигна на Чандрис. — Да, имаме няколко. — Служителят отново вдигна глава и погледът му се стрелна към канапа. — Предполагам, че сте с кредит от „Гейбриъл“?

— Да. — Ханан извади тънка карта. Младежът я взе и я пъхна в слота на компютъра.

— Извинете. Колко казахте, че искате?

— Две — вежливо повтори Ханан.

— Да. — Служителят отново се наведе към екрана.

Чандрис забеляза, че всички в помещението гледат изумено Ханан, но веднага сведоха очи, когато той нехайно се огледа. Служителят приключи работата си и се изправи.

— А… имате ли нужда от помощ за пренасянето им? — попита той. Полагаше всички усилия да не го зяпа.

— Не, благодаря. — Ханан постави палеца си върху сензора за потвърждаване. — Двамата с помощничката ми ще се справим.

— Добре. Ами… — Младежът облиза устни и се обърна към транспортната лента в другия край на помещението. — Ще пристигнат всеки миг, сър. — В гласа му определено се долавяше неудобство.

— О, всичко е наред — успокои го Ханан. — Не бързаме за никъде.

Чу се иззвъняване.

— Пристигнаха — с облекчение каза служителят. Ако ви трябва помощ…

— Не, не ни трябва. — Ханан тръгна към лентата и направи знак на Чандрис да го последва. — Казах ви, с колежката ще се справим.

— Да, сър. Благодаря ви, и… ъъъ… заповядайте пак, сър.

— Благодаря — отговори Ханан, взе единия от пакетите и тръгна към изхода.

— Е? — обърна се той към Чандрис, след като потеглиха. — Какво ще кажеш?

— Бях права — сви рамене тя. — Същото като да прецакаш някого.

— Как така?

— Залагаш на човешката природа — обясни тя. — Хората не обичат да задават въпроси, които биха ги поставили в глупаво положение, а ти използваш това и измъкваш неща, които иначе не би успял.

— Хм. — Ханан се замисли. — Никога не бях поглеждал нещата от този ъгъл, но си права. Май не се различаваме кой знае колко.

Чандрис сви устни. „Само дето ти никога няма да стигнеш дотам да измъкваш пари от хората по този начин — мислено добави тя. — Проклети светци, това сте вие.“

И все пак…

Не, той не измъкваше пари от тях. Но продължаваше да върти номерата си. Дори когато хората се чувстваха като глупаци.

Дори когато Орнина не ги одобряваше.

Първите признаци на тревогата започнаха да пълзят в стомаха ѝ. Ханан и Орнина си пасваха толкова добре, в действията им имаше толкова приятелство и хармония… Бяха двама души, които държат един на друг.

Точно като нея и Трилинг в началото.

Тя погледна скришом Ханан, който тихичко си тананикаше и зяпаше навън. Топката в стомаха ѝ стана по-твърда. Нима това бе истинската причина да държат допълнителен ангел в кораба? Не от доброта и желание да подадат ръка на всяка отрепка, а просто защото не биха могли да се търпят без него?

Побиха я тръпки. През цялото време бе подозирала, че на заден план се крие нещо друго. Но не предполагаше, че ще е точно това. Можеше да се справи с познатите ѝ играчи и може би дори да им го върне. Но с двама ненормални…

Стисна зъби. „Добре де, не задълбавай“ — озъби се тя на самата себе си. В края на краищата това бяха само догадки. А и нали Ханан преди малко бе казал, че ангелите не действат така?

Внезапно разбра, че точно това е истинският проблем. Не знаеше почти нищо за проклетите ангели. А и повечето от знанията ѝ за тях бяха от тези двамата. Имаше нужда от повече информация.

— Онзи кораб на Института за проучване на Ангелиада — обърна се тя към Ханан — също ли се базира при останалите ловни кораби?

Ханан я изгледа малко учудено.

— Да, докът му е в югозападния край на пистата. Защо?

— Мисля, че няма да е зле да понауча повече за ангелите — отговори тя. — Особено щом ще ми се налага да ви помагам.