Ангелиада

— Не. — Ханан стана. — Нищо не мога да направя без подложката. А и нямаш ли още работа по сенамек-семплера?

Изражението на Орнина отново се смени за миг.

— Да.

— Добре тогава. — Ханан се обърна към Чандрис. Хайде. Да тръгваме преди някой да ни е изпреварил.

До входа на хангара стоеше нещо, което приличаше на разрязан камион.

— Транспикап — каза Ханан и ѝ отвори вратата. Също като такситата, но са собственост на „Гейбриъл“. Бутон номер четири на вътрешния телефон, ако някога ти се наложи да повикаш подобно нещо.

Чандрис разсеяно кимна. Мислите ѝ още се въртяха около Орнина. Беше видяла същия поглед преди два дни — когато ѝ предлагаха работа.

— Какво ти става?

Тя се сепна и едва сега забеляза, че вече са излезли от доковете.

— Извинявай — промърмори тя, раздразнена на себе си. — Просто… мислех си нещо.

— За малката сценка, която направихме ли?

— Всъщност да. — Чандрис го погледна.

— Не се безпокой. Това няма нищо общо с теб. Орнина просто мисли, че не бива да вдигам тежко, а бобините са си тежички.

Чандрис го погледна. Протезите, които се подаваха под крачолите на комбинезона му…

— Дегенеративна болест на нервите — каза Ханан. Гласът му звучеше съвсем спокойно, но Чандрис забеляза, че не му е особено приятно. — Спипа ме преди… да, двадесет и една години, и си я влача оттогава. Не е заразна, да знаеш.

— Не съм се уплашила.

— Зная. Всъщност е по-скоро досадно, отколкото нещо друго. А и има начини да се справиш с нея, както виждаш. Системата протези компенсира мускулната атрофия и пренасочва нервните сигнали към ръцете и краката ми. Иначе нямаше да мога да ги контролирам или да чувствам с тях.

— Не могат ли да направят нещо друго? Имам предвид докторите.

— Е, сигурно има разни нервни импланти и разни подобни неща. Обаче това си е загуба на време и усилия.

— И на пари? — добави тя, без да се замисли.

Той повдигна вежди.

— Доста си схватлива за човек, който не мисли, че си заслужава да го вземат на работа.

Чандрис настръхна.

— Кой е казал, че съм мислила… — И млъкна, внезапно усетила номера. — А, сменяш темата, нали?

Той се ухили.

— Е, поне се опитах. — Усмивката изчезна. — „Гейбриъл“ се отнася с хората си повече от коректно, но това не е нещо, с което са очаквали да се сблъскат. За разлика от обичайните корпорации гиганти, те въртят бизнеса си така, че накрая разходите и печалбите им винаги излизат на нула. — Той отново се ухили за миг. — Още едно от онези чудни последствия от работа с ангели. Независимо колко редки и скъпи са, хората, които се занимават с тях, никога не се мъчат да си напълнят джобовете за сметка на някой друг.

— Ами допълнителният ангел? — попита Чандрис. — Не можете ли да го продадете?

Той се поколеба. За част от секундата, но това беше достатъчно.

— Не струва кой знае колко.

— Орнина май каза, че никога не лъжеш.

— Нали ти казах, че си схватлива. — Той я изгледа. — Това не е лъжа, а… да речем, казване на истината по друг начин. — Пое си дълбоко дъх. — Разбираш ли, Чандрис, за Орнина аз съм единственото семейство, което ѝ е останало. Половината ѝ живот мина в грижи за мен — първо ми помагаше в училище, после се разболях и… И тя така и не успя да намери време и пари да създаде свое семейство.

Внезапно тя разбра.

— Затова ли ме поканихте на „Газела“? За да може тя да се преструва, че съм нейното семейство?

— Това притеснява ли те?

Чандрис прехапа долната си устна.

— Не зная.

— Всъщност тя не се преструва. Или поне не се заблуждава. Но така поне има възможност да се грижи за някой друг. Някой, който… е, няма значение.

— Някой, който отчаяно се нуждае от нея ли? — довърши Чандрис с горчивина.

— Не се обиждай. Ако не друго, ти си класи над повечето от останалите. Най-малкото имаш забележително умение, пък било то и в кражбите.

Още едно парче попадна на мястото си.

— Ето защо сте запазили другия ангел. Права ли съм? Иначе рискувате да вземете на борда някой, който да ви пререже гърлата, докато спите.

— Нещо такова. Е, естествено, взимаме известни допълнителни мерки срещу гостите ни.

— Но ви помага и ангелът, нали?

— Всъщност не. Ангелите май не действат чак толкова активно. — Той се усмихна криво. — Ако трябва да съм искрен, най-много ни помагат номерата, които използвах като по-млад. Когато се опитваш да скроиш шапка на някого, се научаваш да го разбираш що за птица е. Само не казвай това на Орнина.

— Да бе, твоите номера ми звучат точно като моите прецаквания — каза Чандрис. — Само дето не те опандизват, ако те спипат.

— Всъщност най-добрите номера се получават тогава, когато никой няма основания да те опандизи. Онези, при които всичко, което правиш, е… ох, не знам. Може би да оставиш подписа си. Да кривнеш вселената. Трудно ми е да ти го обясня.

— Покажи ми.

— Какво? — намръщи се той.

— Покажи ми — повтори Чандрис.

Ханан се нацупи.

— Добре. Добре, ще ти покажа. Да видим… — Той потупа джобовете си. — Я виж какво има в жабката. — И се зае да изучава пода.

Чандрис отвори вратичката до коляното си.

— Само една карта — доложи тя. — А, и няколко опаковки от шоколади. И парче канап.