Ангелиада

— Е, тогава не ти трябва корабът, а самият институт — каза Ханан. — Намира се в източната част на Шикари, на Ю Сан авеню номер 100. На първия етаж има обществени терминали, откъдето можеш да научиш всичко необходимо. Днес ли смяташ да ходиш натам?

Чандрис се поколеба. Що се отнасяше до нея, колкото по-бързо, толкова по-добре.

Но видя във въображението си Орнина, разтревожена дали Ханан ще се справи с бобините.

— Благодаря, но предпочитам да остана и да гледам как поставяш бобините. А имам и достатъчно неща за учене на „Газела“.

Ханан я изгледа и тя бе почти сигурна какво си мисли — че полицията я търси и тя се страхува да излиза сама.

— Добре. Когато решиш, обади се на Орнина или ни мен и ще ти обясним как да извикаш такси на „Гейбриъл“.

— Благодаря — повтори тя. „Може би утре или вдругиден.“

И тогава щеше да реши дали изобщо да се връща.

15.

— Джерико? — разнесе се гласът на Джайаси през отворената врата.

Коста погледна нагоре, като много внимаваше да не вдига глава прекалено рязко.

— Ммм? — отговори той, като разсеяно се питаше дали изглежда толкова отвратително, колкото се чувства.

Доколкото можеше да се съди по лицето на Джайаси, беше прав.

— Май нямаш много опит с безтегловността — каза Джайаси.

Имаше място за хаплив отговор, но Коста бе прекалено зле, за да е в настроение за това.

— Доста си наблюдателен.

— Знам. — Джайаси кимна. — Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, сигурно ще завъртят кораба на обратния път към катапулта. За съжаление, не могат да го направят сега — ще попречи на доста от експериментите. — Погледна часовника си и се намръщи. — Знаеш ли, хапчето би трябвало отдавна да ти е подействало.

— О, действа — каза Коста. — Или поне започва да действа. Вече не ми се гади чак толкова.

— Добре тогава. — Джайаси впери поглед в него. — Метаболизмът ти трябва да е доста особен, щом ти трябва толкова време.

„Само да знаеше колко е особен“ — помисли си Коста. Но наистина се чувстваше по-добре и с всеки миг нещата се оправяха още повече.

— След колко време ще стигнем?

— Може би след двадесетина минути. Имам предвид до вътрешния пояс на излъчването. Намираме се във външния, откакто се катапултирахме.

— Зная. — Не би могъл да пропусне влудяващото пращене на гама-лъчите. Звукът бе донякъде плашещ. — А онази станция непрекъснато ли си стои там?

— Естествено — каза Джайаси. — Така трябва. Ловните кораби непрекъснато пристигат и заминават и катапултът работи през цялото време.

— Обитаема ли е?

— Обикновено да, но хората са там предимно за да помагат при бедствени ситуации с корабите. Станцията е напълно автоматизирана и може идеално да работи и сама. А и основните ѝ системи могат да се управляват направо от Сераф.

Коста кимна. Мислеше си за хората, които пребивават във външното радиационно поле на черна дупка цели седмици или месеци. Екраниращата технология сама по себе си беше невероятна. Нищо чудно, че лазерите на „Комитаджи“ не бяха успели да направят дори драскотина по корабите, защитаващи Лорелей.

— Дращенето на гама-лъчите сигурно доста ги нервира — промърмори той.

Джайаси се ухили.

— Свиква се. Също както с нулевата гравитация. Знаеш ли, вече изглеждаш по-добре.

— Наистина съм по-добре — потвърди Коста и кимна. Този път главата му дори не се замая. — Хапчето действа доста бързо.

— Винаги най-доброто за хората от института — каза Джайаси. — В състояние ли си да огледаш наоколо?

— Разбира се. — Коста предпазливо се освободи от предпазните ремъци и се понесе през стаята. Джайаси хвана ръката му и умело го насочи към вратата. — Така и не те попитах дали не провеждаш някакви експерименти на борда — каза той, докато плуваха по коридора.

Джайаси поклати глава.

— Лично аз — не. Провежда ги шефът на групата. По-голямата част от работата ми е в лабораторията. Той се ухили замечтано. — Просто обичам да идвам и да гледам Ангелиада.

— Така да се каже — промърмори Коста.

— Е, не пряко естествено — съгласи се Джайаси. — Но дори през всички тези филтри гледката е страхотна. Стигнахме.

Бяха до врата, на която пишеше „Лаборатория“ Джайаси докосна сензорния панел, вратата се плъзни настрани и влязоха.

Гледката наистина впечатляваше. Стаята беше дълга и сравнително тясна и стените по цялата ѝ дължини бяха заети от дисплеи и купища оборудване. В пространството между тях се носеха поне тридесет души — някои работеха с уредите, други си водеха бележки, трети просто гледаха. Звуците от тихите разговори се смесваха с приглушеното бръмчене на охлаждащите вентилатори и криогенните помпи, но над всичко доминираше вездесъщото пращене на гама-лъчите.

— Да не би да са помъкнали целите си лаборатории със себе си?

Джайаси се изкиска.

— Сега е нищо. При някои пътувания това място става наистина претъпкано.

— Ясно. Какво е онова нещо? — Коста посочи някакъв чудовищен апарат в дъното на помещението — огромен сферичен резервоар, оплетен с кабели и метални проводници.