Ангелиада

— Трудно е да се каже. Има много други фактори, които за съжаление оказват влияние точно тогава. Например напрежението по време на преследването, което изчезва веднага след залавянето на ангела. Точно затова дойдох. Мислех си, че институтът е правил някакви изследвания върху този феномен.

— Не. — Коста поклати глава. — Поне аз не съм запознат. Но ми се струва, че това би могло да пасне в общата рамка на теорията „Акчаа“. Този вид любов може да е един от основните фактори, съставящи теоретичното „добро“, което се предполага, че ще разделим на кванти. Всъщност не знам.

Чандрис кимна. Чудеше се за какво говори.

— Доколкото разбирам, не вярвате много-много на теорията „Акчаа“.

— Не вярвам. — Той сви устни. — Цялата идея за добро и зло, съществуващо в някакви миниатюрни частици, е безсмислена. Най-малкото, свободната воля отива по дяволите.

— Тогава каква е алтернативата?

— Че ангелите са чужд разум — разпалено рече той. Всеки поотделно или в някакъв вид кошерен разум. И че планът целият Емпирей да бъде залят от ангели — план, разработен и изпълняван от хора, които вече носят ангели на вратовете си — не може да се определи по друг ннчин освен като инвазия.

— Разбирам — стресната от внезапното му избухване, промълви Чандрис. Не бе предполагала, че изобщо е способен на силни чувства. — А какво всъщност представлява теорията „Акчаа“?

Той трепна… и сякаш изведнъж се сети с кого разговаря. Лицето му се напрегна и придоби характерния израз на човек, който току-що по невнимание е огласил публично някаква тайна.

— Според нея доброто и злото се състои от малки частици. — В гласа му имаше нотка на примирение. Вероятно бе решил, че ако сега бие отбой, нещата само ще станат по-лоши. — Също както светлината се състои от частици, наречени фотони, а електричеството — от електрони. Да не би да навлязох в непознати води?

— Зная всичко за протоните и електроните, благодари — невъзмутимо отговори тя. Или поне онова, което беше прочела за тях във файловете за Ангелиада. — И как точно успявате да натикате доброто и злото в такива частици?

— Питайте онези, които вярват в теорията — отговори Коста. — Аз дори не съм убеден, че така нареченият ангелски ефект наистина съществува. Може да се окаже обикновено самовнушение и плацебо. Хората вярват толкова силно, че накрая сами се променят.

Само дето Дейвий бяха скрили ангел близо до Чандрис без знанието ѝ. А тя със сигурност не желаеше да се променя.

— Не. Ангелите действат, това е ясно. Виждала съм го. Но тази история с частиците на доброто е лудост.

— Не се заяждай — изръмжа Коста. — Това не е моя теория.

— Да бе — насмешливо отговори Чандрис. — Според твоята теория те са мънички нашественици, дошли да завладеят Емпирей.

Той се намръщи.

— Да си чувала някога за вируси? Прихващаш ги и те убиват. Няма значение колко са малки.

— Да, но е по-добре да са повечко — възрази Чандрис.

— Нима? Е, сигурно ще ти е интересно да научиш, че броят на откритите ангели в последно време се е увеличил.

— Какво имаш предвид?

— Точно каквото казах. Заловените ангели са повече, отколкото преди три години. Много повече, отколко то би могло да се очаква поради увеличения брой ловни кораби и по-доброто оборудване.

— Може да се дължи на факта, че Ангелиада става все по-малка и лъчението ѝ се усилва. Да си помислял някога за това?

Изпита неописуемо задоволство да го гледа как се ококорва. Дори само това напълно оправдаваше часовете ровене във файловете на „Газела“.

— Откъде си научила за черните дупки? — най-сетне успя да проговори той.

— Четох — сладко отговори тя. — Какво, да не би да не можеш да научиш някои неща и без да ходиш в разни напудрени училища?

— Със сигурност не и нещата, които ти знаеш — изсумтя той.

Чандрис го дари с дълъг студен поглед. След това бавно стана и каза с ледена учтивост:

— Благодаря за отделеното време, господин Коста. И за задълбочената ви експертиза. Ако ми се наложи да попитам още нещо, със сигурност ще потърся някой друг.

Понечи да си тръгне…

— Момент…

— Да? — обърна се тя.

Лицето му беше изтерзано от противоречиви чувства.

— Исках да те питам нещо — каза той. — На космодрума носеше шикозен тоалет в синьо и сребърно, целия в бродерии и така нататък. Но когато се появи отново, беше с чисто бяла рокля. Откъде я взе?

Тя го изгледа и машинално се зачуди къде е капанът във въпроса му. Може би искаше да я накара сама да се признае за виновна? Не, той вече знаеше коя е. Пък и мнението му за нея явно не беше особено високо.

— Отникъде — отговори тя. — Тя си беше на мен. Шикозните рокли винаги вървят с шикозни хастари. Просто ги обръщаш. Хората виждат онова, което искат да видят. — Поколеба се, но изкушението беше твърде силно. — Извънземни нашественици например.

И веднага съжали за думите си — главата му се отметна назад, сякаш му бяха ударили шамар, и за миг гой заприлича на ученик, попаднал под подигравките на целия клас.

Но само за миг.

— Да, предстои нашествие — каза той съвсем сериозно и се изправи. — По един или друг начин.