Ангелиада

Коста продължи да го гледа известно време, след което с усилие се довлече до стола си. Чувстваше се едновременно успокоен и донякъде като глупак. Разбира се, че Мирът нямаше да го хвърли на акулите — самата мисиъл за това бе идиотска. Освен всичко друго, цената на тази акция би трябвало да е направо фантастична. А никой в мирското правителство не хвърляше фантастични суми на вятъра. Не и когато отгоре, досущ като лешояди, кръжаха Адюторите и следяха всяка стъпка на политиците.

Не, те бяха разчитали на нещо много по-тънко — на вероятната липса на подозрителност у онези, които носят ангели. Точно тази умствена нагласа му бе позволила да мине през междупланетните митнически служби и да попадне в института, без никой да си направи труда да прегледа документите и препоръките му. Вероятно точно затова му прощаваха и културните гафове. Поне онези, които имаха значение.

— А, между другото — Джайаси отново вдигна поглед. — Какво става с онази статия, за която така ти досаждах? Докъде я докара?

— Приключих с изследванията — отговори Коста. Днес следобед ще я напиша.

Джайаси повдигна вежди.

— Страхотно. Бих искал да покажа копие на доктор Кахенло преди да я пуснеш по мрежата. Ако е възможно, разбира се.

— Няма проблеми.

В края на краищата основната причина да приеме тази задача беше желанието му да освободи емпирейците от чуждо потисничество. Макар и да рискуваше да привлече внимание, това бе единственият начин да пораздруса царящото тук самодоволство. Да се опита да накара хората да подложат на сериозна преоценка досегашните си становища.

А колкото до другата цел на задачата…

— Като стана дума за доктор Кахенло, онова предложение още ли е в сила?

— Несъмнено. Искаш да се присъединиш към екипа ли?

— Искам поне да направя малко консултации — отговори Коста. — Знаете много неща за ангелите, а аз имам още доста за учене.

— Страхотно. — Джайаси се усмихна и стана. — Да идем да поговорим с нея.

Коста също стана и се насили да се усмихне. И се запити тревожно защо ли лъжата сякаш го бодна в стомаха.

17.

— Е, тръгваме. — Орнина взе плоската кутия с ангела под мишница и нагласи широкополата си шапка. Отвратителна шапка, според Чандрис, но Орнина явно си я харесваше. — Ще се върнем най-много след четири часа.

— По-скоро, ако връзките при Глазрена са в обичайното си състояние — добави Ханан. Въртеше кредитната си карта в пръстите си, докато чакаше с престорено търпение сестра му да приключи с контенето си. — Е, да се молим на космическите духове или нещо подобно.

Чандрис мълчаливо кимна, без да откъсва поглед от бързо премятащата се карта. Движенията ѝ ѝ се струваха странно познати — напомняха за номерата на картоиграчите от Барио. Някой ден щеше да го попита откъде е научил този номер.

— Е, хайде, Ханан — бодро каза Орнина. — Да тръгваме. Чао, Чандрис. Порадвай се на тишината.

Двамата тръгнаха към външната стълба. Чандрис остана на мястото си и напрегнато се вслушваше. След минута чу двигателя на отдалечаващия се транспикап.

Беше сама. Сама с „Газела“. Сама с оборудване за няколко милиона руя.

Сама с ангела.

Няколко минути просто се помота из кърмовия отсек, заслушана как шумът от стъпките ѝ се смесва с обичайните шумове на „Газела“. Но сега се чуваха само по-приглушените звуци — на двигатели и помпи, генератори и вентилатори. Нямаше и следа от гръмката музика, която Орнина си пускаше, докато работи, нито пък от фалшивото пеене на Ханан и характерния тропот на краката му.

Беше сама. В тишината.

С ангела.

Както обикновено, самоварът в кухнята тихо къкреше. Този път Орнина бе избрала от внушителната си колекция мента. За последните четири седмици Чандрис особени се бе привързала тъкмо към този чай. Наля си една чаша, добави още едно пакетче мента и внимателно я отнесе в контролната кабина. Там, сред мъждукащите дисплеи и примигващите индикатори, отмести коланите от креслото си и се настани в него.

Не им бе обещавала нищо. Абсолютно нищо, по дяволите. Е, те също не ѝ бяха обещали нищо. Нито дори постоянна работа. Доколкото ставаше дума за това, тя все още се водеше на пробен период.

Разбира се, тя и не искаше тази работа. Това не беше нейният начин на живот. Прекалено еднообразен, прекалено честен.

Прекалено уседнал.

Четири седмици. Беше на „Газела“ вече цели четири седмици. От години не ѝ се бе случвало да се задържа на едно място толкова дълго. И със сигурност много по-дълго, отколкото се задържаше някъде, докато ходеше с Трилинг.

Трилинг.

Отпи от чая си, но ѝ се стори блудкав. Не, не можеше да остане тук, дори и да искаше. Нали Трилинг я търсеше. И колкото по-дълго се задържаше на едно място, толкова по-скоро щеше да я открие.

Нищо не дължеше на Дейвий. Абсолютно нищо, по дяволите. С работата си на кораба през тези седмици си бе платила квартирата и храната заедно с лихвите. А и щеше да им е за урок. Болезнен, но хубав урок как стават нещата в този свят.

Може би болезнен за всички. Но нали такъв е животът?