Ангелиада

— Просто искам той да ги занесе вместо мен. — Мошеникът продължаваше да говори на Чандрис. — Той ще се оправи там, не е ли така? — И погледна към жертвата си почти разплакан. — Ще пасне идеално с богатите баровци.

— Но това са ваши пари — настоя шаранът. — Петстотин руя. Не мога да ги приема.

— Тогава ми дайте част от тях — каза мошеникът. — Продавам ви ги още сега. — И отново протегна ръка към другия. — Ще взема каквото ми дадете.

Шаранът безпомощно погледна Чандрис, после отново погледна мошеника.

— Но аз нямам толкова пари в мен.

— Ще взема колкото ми дадете — повтори мошеникът, вече почти отчаяно.

— Но…

— Може ли да ги видя? — намеси се Чандрис, измъкна монетите от ръцете на мошеника преди той да успее ти възрази и отдели непознатите. Това беше вариант на прецакването, който бе прилагала много пъти — получаваш колкото можеш и оставяш жертвата с лъжлив адрес и шепа монети без никаква стойност.

А шаранът си мислеше, че ще спечели петстотин руя. Ако тя потвърдеше стойността им, щеше да има своя контакт в лицето на мошеника. И изхода, през който да избяга оттук.

— Добре, вижте — внезапно каза шаранът и посегна за портфейла си. — Имам… не зная, около шестдесет руя. Ако наистина сте съгласен — вземете ги. Но наистина бих се радвал да отидем заедно до Магаска и да получите всичко. — Той отвори портфейла си и започна да брои парите.

Може би причината бе в предложението да придружи мошеника до Магаска и да му издейства наградата. Или добросъвестното му изражение, докато му подаваше парите — същото като на Орнина, приведена над поредната платка.

Каквото и да беше, нещо в Чандрис внезапно се пречупи.

— На ваше място не бих си прахосвала парите — каза тя и пъхна монетите в протегнатата към банкнотите ръка.

Тези неща не струват и пукната пара.

— Какво? — Шаранът примигна.

— Казах, че не струват и пукната пара — повтори тя, като следеше с крайчеца на окото си мошеника. За момент изглеждаше така, сякаш е готов да я удари, но бързо се овладя. И тъй като вече бе хвърлил въдицата, нищо не му пречеше да реши да завърши всичко с открит грабеж. — Зная какво говоря — добави тя. — Баща ми събираше монети.

— Но жената каза, че е готова да плати петстотин руя — възрази шаранът, все още склонен да вярва на небивалиците. — Каза, че била пуснала обява във всички мрежи.

— Обява с телефонен номер?

Шаранът погледна мошеника, после пак нея.

— Предполагам. Не каза точно.

— Най-вероятно е номер — каза Чандрис. — Прочели са обявата, събрали са няколко монети без стойност и са ги сложили в плик с телефонния ѝ номер. — Погледът и обходи пространството наоколо. — Всъщност в момента сигурно гледат как се развиват нещата.

— Ама че долен номер! — изръмжа шаранът и също се огледа, докато прибираше парите си в портфейла. — Да се подиграват с горката жена. Трябва да ѝ се обадя и да ѝ обясня.

Само дето онзи телефон нямаше да отговори. А докато шаранът се чудеше какво става, мошеникът нямаше да стои със скръстени ръце.

— На ваше място не бих си правила труда — каза тя в мига, когато мъжът прибра портфейла си и бръкна за телефона. — Това ще ѝ даде урок повече да не си оставя телефона в мрежата, вместо да получава отговори с електронен подпис.

— Но…

— Освен това — намеси се мошеникът, — ако ѝ се обадите и ѝ кажете, че монетите не струват, тя може да реши, че искате да ѝ ги откраднете.

Шаранът се намръщи, после неохотно каза:

— Прав сте. — Въздъхна и прибра телефона. — Е, дотук с тази история.

— Може и да получите няколко руя в антикварния магазин — окуражи Чандрис мошеника. — А можете и да си ги задържите като сувенир.

— Благодаря — промърмори той с кисела усмивка. Усмивка, повече предназначена за шарана. — Много ви благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие — каза Чандрис и го изгледа, предупреждавайки го с очи. След това се обърна и пое по пътя си.

За никъде.

Дълбоко в себе си го знаеше. Но извървя още една пряка преди да си го признае. Имаше шанса да се свърже с подземния свят на Сераф или поне с периферията му. Имаше шанса да напусне тази проклета планета, да се отърве от Дейвий, от проклетия им кораб и проклетия им еснафски наивитет.

И го беше провалила. Напълно съзнателно.

А най-страшното бе, че не знаеше защо.

Единственият алкохол на „Газела“ бяха четири малки бутилки шери за готвене, забутани дълбоко сред кутиите в кухнята. Вкусът му бе отвратителен, особено в комбинация с мента. Но все пак свърши работа.

Беше се справила с три от бутилките и работеше мърху последната, когато Дейвий най-сетне се върнаха.

— О, върнахте се най-после — изръмжа тя, когато двамата подадоха глави през вратата на кухнята. — Как мина пазаруването?

— Добре. Взехме всичко необходимо — отговори Орнина и погледна празните бутилки. — Виждам, че купонът тече. Какъв е поводът?

— Пия за глупостта — каза Чандрис. — За вашата глупост.

Реакцията им страшно я разочарова. Надяваше се да ги ядоса или обиди, или най-малкото да ги изненада. Вместо това бе наградена с влудяващо спокойствие.

И с майтапи естествено.