Ангелиада

— Да не искате да кажете…

— Искаме да кажем, че тъй като винаги можем да използваме един ум повече… — Ханан направи драматична пауза, — подсъзнанието ти е добре дошло на борда. Е, ако иска, може да домъкне и останалата част от теб.

— Много си великодушен! — Чандрис отново трябваше да сподавя напиращите сълзи.

— Такъв съм си — насмешливо махна с ръка той. Но жестът му бе театрален — виждаше се в очите му. Неуспешен опит да разведри обстановката.

— Ще останеш ли? — попита Орнина.

Чандрис пое дълбоко дъх.

— Май ще се наложи — каза тя, като се опитваше да подражава на тона на Ханан. — Като гледам, без мен някой рано или късно ще отмъкне това корито изпод носовете ви.

— Чудесно! — радостно възкликна Ханан. — Точно за това съм си мечтал винаги — да си имаме собствен ангел-пизител.

— Ханан… — обади се Орнина малко недоволно.

— Е, вече се уредихме — продължи той, без да обръща внимание на предупреждението ѝ. — Сега можем ли да похапнем?

Орнина въздъхна.

— Разбира се. Чандрис, в състояние ли си да ни помогнеш, или предпочиташ да полегнеш?

— Ще помогна. — Чандрис успя да запази равновесие с помощта на масата и тръгна към килера.

Знаеше, че има много неща, които ѝ предстои да премисли по-късно, на трезва глава. За решенията, които току-що бе взела, за собственото си мнение за всичко това. Но за момента ѝ бе ясно едно-единствено нещо.

За първи път в живота си се чувстваше в безопасност.

Вече повече от месец пашкулът се носеше през системата на Лорелей. Събираше данни за полетата на мрежите, комбинираше, съпоставяше, записваше, изграждаше хипотези.

Най-сетне беше готов.

Огромната компютърна система разгада полетата. Както подозираха програмистите, тя бе съвсем проста, ако творчески се преобърне основната теория на хиперпространствения катапулт.

А след изясняването на теорията, за разбирането на произтичащите от нея технологии беше необходима само най-обикновена екстраполация. Дълбоко във вътрешността на кухия астероид роботите се съживиха.

И тихо и незабележимо се заловиха за работа.

18.

Докладът, течащ по екрана, свърши. Не особено удовлетворителен край, поне според Форсайт.

— И това ли е резултатът от месец и половина работа? — попита той.

Пирбазари разпери ръце.

— Съжалявам, сър. Зная, че не е много внушително. Но всичко трябваше да мине като допълнително минно оборудване, а няма как да купиш маса миньорски лазери и експлозиви за изместване на орбитата, без да предизвикаш учудени погледи.

— Зная — изсъска Форсайт. — Проблемът е, че времето не е на наша страна.

— Правим всичко възможно, сър.

— И това го знам. — Форсайт успя да се усмихне. Отдавна беше научил, че не е в интерес на работата да обвиняваш за собствените си провали хора, които не са виновни за тях. — А как стоят нещата с арденалските проследяващи системи?

— Там вече имаме добри новини. — Пирбазари се пресегна през бюрото на Форсайт и набра нещо на клавиатурата. — Оказва се, че почти петдесет процента от миньорските кораби на Лорелей са с остарели системи. Поръчахме купища Арда 601. Ще се преоборудват, след като докарат товарите си.

— Добре — каза Форсайт. — Колко модификации ще са нужни, за да са в състояние да прихващат цели?

— Всъщност никакви — точно затова поръчах този модел. Естествено, трябва да обучим миньорите. — Пирбазари се поколеба. — Но несъмнено разбирате, че ако „Комитаджи“ премине през мрежовата блокада, цялото това начинание губи смисъл. Можем да въоръжим всеки кораб в системата — миньорски, совалки и дори лайнери — и всички те заедно нямат никакъв шанс срещу него.

— А какво, просто да седим и да чакаме ли? — контрира Форсайт. — Поне ще успеем да ги забавим малко. — Той поклати глава; чувстваше как безсилието го завладява отново. — Трябва ни оръжие, Зар. Нещо ново. Нещо, което да се справи със защитните системи на такова чудовище.

Пирбазари сви рамене. Изглеждаше така, сякаш нещо го гризеше отвътре.

— На теория разполагаме с такова — каза той. — Трябва само да намерим начин да накараме катапулта да извършва извънмрежови изстрелвания на разстояние под половин светлинен ден.

— Да бе — криво се усмихна Форсайт.

Пирбазари не отвърна на усмивката му.

— На теория това е възможно.

— Много неща са възможни на теория — изръмжа Форсайт. — Я ми кажи какво те тревожи?

Пирбазари трепна. Рядко можеше да се види подобна реакция у него.

— Щом питате… Малко ми е странно да работя зад гърба на Върховния сенат.

— И преди сме прескачали правителствената бюрокрация — напомни му Форсайт, като старателно подбираше думите си. Ясно се виждаше накъде бие Пирбазари и на съмненията му трябваше да се сложи край още сега. — Винаги сме работили само за доброто на хората. И ако не греша, резултатите винаги са оправдавали действията ни.

— Това ми е известно, сър. Но този път… — Той направи неопределен жест към Форсайт.

По-точно към медальона, висящ на гърдите му.

— Този път нося ангел — довърши Форсайт. — И ти се чувстваш неловко, защото се боря, а никой друг в Сената не го прави. Това ли е в общи линии?

— В общи линии — да, сър.