Ангелиада

— Добре — кимна Форсайт. — Да разгледаме положението. На първо място, има ли някакви финансови машинации в действията ни? Да крадем или по някакъв начин да злоупотребяваме с държавните фондове, за да въоръжаваме миньорите на Лорелей?

Пирбазари се замисли.

— Всъщност не, сър. В края на краищата това си е законно минно оборудване. Нищо няма да иде на вятъра, дори утре Мирът да се изпари от вселената.

— Така. Ние самите да сме се облагодетелствали материално от тези сделки?

— Надали — подсмихна се Пирбазари.

— А политически? — продължи Форсайт. — Да не би да съм на път да си спечеля слава по подобен начин?

— Е… — Пирбазари свъси вежди. — Предполагам, че това е възможно. Човекът, който е взел мерки в момент, когато никой друг не си е мръднал пръста — и така нататък. Но най-вероятно ще изглеждате като глупак, ако но се случи нищо. Така че залогът не е от най-добрите.

Форсайт разпери ръце.

— С други думи, не печеля нищо — заключи той. Къде тогава е моралният проблем?

Пирбазари сви устни.

— Моралният проблем е, че лъжем Върховния сенат, Може и да е оправдана, но все пак е лъжа.

Форсайт го гледаше. Побиха го тръпки. „Не, за Бога! Само не и Пирбазари!“

— Не ги лъжем, Зар. — Гласът му бе тих и успокояващ, сякаш говореше с малко дете. — Опитах се да ги предупредя, че Емпирей е в опасност. Знаеш, че се опитах. Но никой не желае дори да ме изслуша. А и двамата много добре знаем, че ако някой не иска да те чуе, не можеш да го накараш насила.

— Не се дръжте с мен като с дете, сър — рязко каза Пирбазари. — Не съм загубил способността си да мисля рационално само защото съм се загрижил за морални въпроси.

— Извинявай. — Мислите на Форсайт препускаха бясно. Трябваше по някакъв начин да смени темата. — За секунда си въобразих, че говоря с Ронион — добави той. — Той твърдо вярва, че вселената е стриктно черно-бяла, че доброто винаги се различава от злото.

Тактиката проработи.

— Не исках да кажа, че мисля по подобен начин, сър.

— О, не, разбира се — увери го Форсайт. — Просто начинът, по който го каза… — Погледна го право в очите.

Зар, зная, че изглежда малко странно, но ще трябва да им се довериш. Наистина правя това единствено в интерес на Емпирей.

— Зная, сър.

— Освен това — Форсайт докосна гърдите си — нали нося ангел?

Лицето на Пирбазари се отпусна. Съвсем малко, но достатъчно.

— Добре тогава — предаде се той. — Ако няма нищо друго, ще се върна към задачите си. Трябва да се обадя на Арденал за едни бройки модел 501, които се опитват да ни пробутат. Не са толкова добри като модел 601, но може да ги сложим на някой от товарните кораби.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Да, сър. — Пирбазари си погледна часовника. — Не забравяйте съвещанието след половин час.

— Да, помня — усмихна се Форсайт. — Ще поговорим след това.

Продължи да се усмихва, докато Пирбазари излезе. След това се облегна назад и каза нещо, което никога не би си позволил да каже пред други хора.

Провал. Пълен провал. Работата, планирането, дори разходите за преоборудването на кабинета му според точните му указания — всичко щеше да отиде на вятъра, ако хората му попаднеха под влиянието на проклетия ангел. А без екип един Върховен сенатор е като гениален ум, затворен в умиращо тяло.

Още едно от нещата, които бе научил от баща си.

„Добре де, не се паникьосвай.“ Ако проблемът беше във всички ангели наоколо, нищо не можеше да направи. Но ако причината бе в неговия ангел, това беше озадачаващо…

Намръщи се към декоративния полилей, висящ над и малко пред официалното кресло за посетители. Да — сигурно беше това. Бе наредил да поставят полилея точно там, за да държи ангела колкото се може по-близо до гостите. Но очевидно беше и твърде близо и до не така официалните столове, които използваха Пирбазари и останалите, когато се стигнеше до лични разговори.

Значи трябваше да намери друго място — поне докато помощниците му бяха тук.

Издърпа долното чекмедже от лявата си страна. Отвори се лесно — инсталираният в него сейф не бе никак лек, но сервомоторът компенсираше допълнителната тежест. Набра нужната комбинация, капакът плавно се вдигна и Форсайт отвори дървената кутия за накити, скътана сред документите и информационните цилиндри. Извади комуникатора си и тръгна към вратата, като заобиколи полилея отдалеч. Настрои комуникатора на кодирано предаване и натисна четири бутона.

Двигателите в сейфа бяха монтирани от хора, които си разбираха от работата, и работеха абсолютно безшумно. Същото не можеше да се каже за движещата се система в окачения таван — нея я беше инсталирал сам. Но бе достатъчно добра. Шумът можеше да се долови от вратата — на пет метра от него, — но само ако знаеш какво се опитваш да чуеш. Той проследи мислено движението на устройството — от центъра на полилея нагоре над окачения таван, после диагонално към съответната плочка точно над сейфа…