Ангелиада

Топката в стомаха на Коста, която бе започнала ди се разтопява, отново се стегна.

— Да не искате да кажете, че съм фактически без пари? — внимателно попита той.

— Е, нещата не стоят чак толкова зле — успокои го Подолак. — Стаята ви и храната ви в института са предплатени за следващите две и половина седмици, така че поне може да не се страхувате, че ще умрете от глад. И тъй като не очакваме други хора, не виждам защо да не продължите да използвате кабинета си.

— Но без компютърно време, предполагам.

— Страхувам се, че е така. — Подолак поклати глава. — Няма да имате достъп и до лабораториите.

Коста погледна листа в ръката си.

— Нито до кораба на института?

— Нито до кораба на института — потвърди тя. — Съжалявам. Зная, че бяхте в списъка за утре.

— Нямаше да е увеселително пътешествие. — Думите му прозвучаха по-рязко, отколкото му се искаше. Това бе крещящо нарушаване на етикета, но Подолак сякаш не го забеляза. — Имам да провеждам един експеримент на борда. Много важен експеримент.

— Ще трябва да се отложи — спокойно каза Подолак. Коста забеляза в очите ѝ съчувствие. Но гласът ѝ бе твърд. — Мястото на кораба се плаща от кредитната ви линия.

Коста здраво стисна разпечатката; опитваше се да потисне отчаянието си. Бе му отнело повече от месец да проектира и конструира детектор за отсяване точно на онези сегменти от спектъра на Ангелиада, които биха могли да му кажат какво всъщност се случва там. Трябваше да има начин да се качи на кораба.

— А ако помоля някого да плати за мястото? — попита той. — Консултирах се с доктор Кахенло — може би тя ще може да включи апаратурата в своята кредитна линия и Джайаси или някой друг да проведат експеримента. Това приемливо ли е?

— При някои обстоятелства, да — кимна Подолак. — За съжаление, кредитната линия на доктор Кахенло е от Садхай и ще ѝ трябва специално предварително разрешение да проведе чужд експеримент. Каза ми, че със сигурност няма да ѝ откажат, но ще трябват минимум двадесет и четири часа, докато разрешението пристигне по куриерската капсула. Така че пак ще пропуснете полета.

— Вече сте говорили с нея?

— И с някои други колеги. Надявах се да намеря решение преди да ви кажа за проблема. Съжалявам.

Коста тихо въздъхна.

— Благодаря ви.

— Това ми е работата. — Тя му се усмихна. — Зная, че е неприятно, но се опитайте да си спомните, че не е краят на света. Вече пратих съобщение по следващия куриер до Ухуру с молба да изяснят въпроса. Май всички тук се нуждаят от три-четири дена почивка.

— Но въпреки това пропускам полета до Ангелиада.

— Зная — съгласи се Подолак. — И зная колко е неприятно да чакате цял месец до следващия полет. Но в края на краищата това е само един месец. От гледна точка на вселената е по-малко и от миг.

Устата на Коста внезапно пресъхна при вида на искреното съчувствие, изписано на лицето ѝ.

— Благодаря за времето и усилията ви, директор Подолак — успя да промълви той, докато сгъваше листа и го пъхаше в джоба си. — Благодаря ви. Аз… надявам се, че ще си намеря някакво занимание.

— Не се съмнявам — отговори Подолак, докато той вървеше към вратата. — И ако имате нужда от помощ или съвет, аз съм насреща.

Вероятно това не бе най-учтивото сбогуване, даде си сметка Коста, докато вървеше към стълбището. Но да стои и да слуша, че един месец всъщност няма кой знае колко значение…

Ненадейно си припомни как за първи път видя „Комитаджи“. Само да можеше да знае Подолак колко значение има един месец…

Денят беше великолепен — ярка слънчева светлина и чисто синьо небе, а във въздуха се носеше някакъв пикантен аромат. Вероятно някакво екзотично местно растение. Боговете на подигравката отвръщаха на отчаянието му. Коста пъхна ръце в джобовете си и безцелно тръгна да се мотае по алеите около института.

Опита се да мисли.

В края на краищата имаше само две възможности Да остане тук и да чака бюрократите да оправят кашата, в която го бяха забъркали. Или да напусне, да се крие на Сераф или някъде другаде, да си вземе билет до Лорелей и да чака комодор Леши да направи своя ход. Втората възможност почти щеше да изчерпа наличните му пари, но на Лорелей щеше да може да се свърже с компютъра и да получи още.

Но да избяга сега означаваше да признае, че се е провалил.

Заби поглед в земята. Не. Това не бе приемлива възможност. Точка по въпроса. По-добре да го заловят, отколкото да се върне и да чуе презрителното „знаех си“ на Телторст. Значи му оставаше само едно — да се въоръжи с търпение и да чака следващия месечен полет до Ангелиада.

Естествено, стига Леши да не направеше дотогава своя ход.

Тихичко изруга. Накъдето и да се обърнеше, все попадаше в безизходни ситуации. По един или друг начин боговете на подигравката винаги го поставяха в положението на губещ.

Проблясък в небето привлече погледа му. Ловен кораб, приготвящ се за приземяване на някое от огромните полета на север. Ако присвиеше очи, щеше да може да открие поне половин дузина подобни светлинки.

Ловни кораби…

Закова се на място. Мисълта беше напълно нелепа. Но пък в края на краищата нямаше какво да губи.