Ангелиада

А може би — просто може би — боговете на подигравката бяха пропуснали тази възможност.

— А това — Ханан измъкна неугледно парче метал от кутията — е известно като универсален ключ. Може да се справи с всеки винт и гайка, с които ще се сблъскаш на кораба, сгъва се по седем различни начина, за да достигне до недостъпни места, и има сила на завиване, която би могла да използваш само ако имаш на разположение горила със сертификат за механик. — Той обърна светналите си очи към Чандрис. — Можеш също да махаш боя с него и върши страхотна работа, ако в отчаянието си решиш да го захвърлиш срещу някого.

Чандрис кимна. След като беше научила всичко за и върешността на „Газела“ (поне според Орнина), сега бе удостоена с честта да научи и за всичко отвън с помощта ни Ханан. Съмнителна чест, по нейно мнение.

— Как успяваш да завинтиш нещо там, където не достига ръката ти? — попита тя.

— Много просто. Просто не трябва ти сама да вършиш работата. Сега ще ти покажа. — Ханан разгъна ключа ни три четвърти от дължината му.

— Извинете? — разнесе се нечий глас откъм портала. Чандрис се обърна да погледне…

И замръзна.

— Ох, по дяволите! — изсъска тя.

— Какво? — попита Ханан и също се обърна. — Здравейте — махна той на посетителя, преди да получи отговор. — Влизайте.

— Благодаря — отговори гостът. Отвори малко несигурно и се насочи към тях.

Чандрис си възвърна дар слово и промърмори на Ханан:

— Разкарай го. Сериозно ти казвам. Ще си навлечем беля.

Ханан имаше време само да ѝ хвърли объркан поглед; посетителят вече бе пред тях.

— Здравейте — каза младият мъж; очите му се стрелнаха към Чандрис и бързо се отклониха настрани. — Казвам се Джерико Коста. Вие ли сте Ханан Дейвий?

— Точно така. — Ханан кимна. — А това е Чандрис.

— Да. — Коста неохотно срещна отново погледа на Чандрис. — Познаваме се.

— А — любезно отговори Ханан. Дори да беше усетил висящото във въздуха напрежение, не се издаде. — С какво мога да ви бъда полезен, господин Коста?

— Бих искал да ви попитам дали е възможно да участвам в следващия ви полет до Ангелиада — каза Коста. — Трябва да проведа един експеримент върху лъчението и много ми е нужно да отида дотам…

— Корабът на института ли се е повредил? — студено попита Чандрис.

— Не, но…

— Все още работите там, нали?

— Ами…

— Чандрис — Ханан постави ръка върху рамото ѝ, човекът заслужава най-малко да бъде изслушан. Моля продължете, господин Коста.

Личеше си как Коста събира кураж.

— Ако трябва да си призная — забързано заговори той, — поради някаква бюрократична неуредица ми замразиха кредитната линия и затова не ме пускат на борда на институтския кораб. До следващото пътуване ще измине цял месец, а ако трябва да чакам дотогава…

Ханан го прекъсна с вдигане на ръка.

— Колко място е необходимо за оборудването ви?

— Не много — отговори Коста с предпазлива надежда. — Някъде толкова — добави той, като обхвана около един кубически метър с ръце. — Сега не мога да ви платя много, но след като ми възстановят кредита…

— Няма проблеми — прекъсна го Ханан. — Излитаме утре в два следобед. Ако ви трябва квартира, можете да пренощувате на кораба. Ще ви трябва ли помощ да донесете оборудването си?

Коста примигна. Не бе очаквал да го приемат толкова бързо.

— Всъщност… — Той погледна Чандрис, внезапно разбрал чия помощ му предлага Ханан. — Не, ще се справя самичък — отказа се той. — Все още разполагам със стая в института.

— Хубаво — каза Ханан. — Тогава най-добре вървете да си съберете нещата. Можем да прекараме там цяла седмица, така че вземете всичко необходимо.

Коста явно се изненада.

— Цяла седмица?

— Отиваме на лов — напомни му Ханан. — Никой не може да каже кога ще попаднем на ангел.

— Разбира се. — Коста отново погледна Чандрис. — Ясно. Просто не предполагах, че ще ви се натрапя за толкова дълго.

— Ако сте в състояние да понесете компанията ни, и ние ще понесем вашата — с тържествен тон каза Ханан. — Извинете ни, но имаме работа.

— О. Разбира се — Коста се поколеба. — Е, ще ида да си събера нещата. Благодаря ви.

И си тръгна, като внимателно затвори.

— Изглежда свестен — отбеляза Ханан, докато го наблюдаваха как забързано се отдалечава по прашната улица. — Малко непохватен, но свестен. — Той погледна Чандрис. — Нали не е онзи, който те гони?

— Не — изръмжа Чандрис. — Появи се на „Ксирус“, това е всичко. А, освен това говорих с него, когато ходих до института.

— Май не го харесваш особено.

— Не го познавам достатъчно, за да го харесвам. Просто му нямам доверие.

Ханан мълчаливо чакаше. Въпросът беше изписан на лицето му.

— Видях го на космодрума — въздъхна Чандрис. — Когато слязохме от „Ксирус“. Аз… е, в известен смисъл го преметнах да ме прекара през охраната. Разбираш ли, търсеха сама жена и реших, че ако съм с някой, ще успея да се измъкна. Както и да е, излязохме и той изведнъж се сети коя съм.

— И с пълно гърло започна да крещи за полиция?

Чандрис поклати глава.

— Точно там е работата — не го направи. Просто стоеше като истукан и гледаше как се качвам в таксито. Не ме издаде и в института.

— Интересно — промърмори Ханан. — Мислиш ли, че просто не е бил сигурен?