Ангелиада

— Малко чай може да ти дойде добре — предложи Орнина.

— Не, благодаря — каза Коста. — Ще ми мине след малко.

— Или можем да завъртим малко кораба — продължи Орнина и погледна към Ханан. — Но не много — ще стигнем до катапулта след половин час. Но все пак вестибуларният ти апарат ще получи някакво чувство за ориентация.

— Благодаря, не е необходимо. — Коста се освободи от ремъците. — Но ако нямате нищо против, ще отида за малко до каютата.

— Разбира се — кимна Орнина.

Коста внимателно се измъкна от креслото си и погледна главния дисплей.

— Ще се върна преди да стигнем катапулта.

— Не се безпокой — каза Орнина. — Няма с какво да ни помогнеш тогава.

— Добре. — Коста предпазливо се понесе към вратата.

И правеше всичко възможно да избягва погледа на Чандрис.

Не бързаше — нямаше закъде. И тъкмо беше на половината път до кутията, която му беше определена за каюта, когато забеляза, че траекторията му леко се измества настрани към стената на коридора. Въпреки протестите му Дейвий очевидно бяха завъртели кораба.

„Типично“ — горчиво си помисли той, докато се опитваше да свикне с отново появилото се чувство за тежест. Пътуваха по-малко от час, а домакините му вече се очертаваха като доброжелателни досадници, настояващи да ти угодят на всяка цена, независимо дали го искаш, или не. Познаваше неколцина подобни на родния си свят и едва издържаше компанията им за повече от четвърт час. Единствено боговете на подигравката знаеха дали няма да полудее за една седмица.

Все пак трябваше да признае, че когато започна да усеща твърда опора под краката си, стомахът му се поуспокои. Благодарение и на хапчето, което бе глътнал преди да се качи на борда, когато стигна до каютата се чувстваше почти възстановен.

Достатъчно възстановен, че за първи път да обърне внимание на въздуха, вместо на собствения си храносмилателен тракт.

Спря пред вратата, като душеше и се мъчеше да изрови от паметта си къде е срещал подобна миризма. Може би нещо по време на обучението му? Или в университета?

Изведнъж се сети — Технически отдел триста и нещо си. Влезе в каютата и включи интеркома.

— Ханан?

— Същият — прозвуча гласът на Ханан. — По-добре ли си?

— Да, благодаря. Но въздушната ви система не е. Мисля, че някой от филтрите е започнал да сдава багажа.

— Значи това съм надушил — изсумтя Ханан. — Номер три, по всяка вероятност — неотдавна ни създаваше неприятности. Ще му хвърля един поглед след катапултирането.

— Защо не го направя аз? — предложи Коста. — И без това нямам друга работа.

Очакваше да му откажат. Според скромния му опит доброжелателните досадници съвсем не бяха така добри в приемането на помощ, колкото в натрапването ѝ.

— Разбира се — ненадейно отговори Ханан. — Инструментите са в работилницата. Включи си дисплея в каютата и ще ти надраскам една схема.

Схемата въобще не изглеждаше толкова ясна, колкото явно си мислеше Ханан, но „Газела“ беше малък кораб и на Коста му трябваха сама няколко минути, за да вземе инструментите и да открие проблемния филтър. Махна капака и надникна вътре.

Технологията на емпирейските светове се бе развивала различно от мирската вече почти двеста години — факт, който бе създал на Коста доста затруднения по време ма подготовката му и при работата в института. Все пак не можеше да има кой знае колко големи различия в такова просто устройство като един въздушен филтър.

За разлика от такива екзотични неща като стартовата чиния например.

Усети неприятен хлад по гърба. Стартовата чиния. Емпирейската хиперпространствена мрежа бе достатъчно сложна, но все пак той имаше смътна представа как чрез творческо развиване на уравненията за катапултиране може да се достигне до създаването на подобно нещо. Но стартовата чиния можеше да си остане и чиста магия.

Магия, за която военните му инструктори никога не бяха споменавали. Магия, за която комодор Леши и екипажът на „Комитаджи“ моще би дори не предполагаха, че съществува.

Но като се оставеха настрана теориите, самите ангели също можеха да се нарекат магия.

Ангели.

Коста стоеше пред бръмчащия филтър, а умът му се върна в контролната кабина при Ханан и странната му теория. Странна… но колкото повече мислеше за нея, толкова по-трудно му беше просто да я изхвърли от главата си.

Защото имаше и нещо вярно. Историята не беше сред силните му предмети, но дори Коста знаеше достатъчно, за да признае, че поведението, описано от Ханан, се е повтаряло отново и отново на мирските колонии. Наистина не бе имало разцвет на културата или толерантността, когато човечеството е тръгнало сред звездите. Всъщност повечето пъти беше ставало точно обратното.

— Какво, да не чакаш само да се оправи?

Коста се обърна и рязкото движение в слабата гравитация го запрати настрани от таблото. Чандрис (естествено!) небрежно се бе облегнала на рамката на вратата на три метра от него.

— Стресна ме — каза Коста и се хвана за рамката на филтъра, за да запази равновесие. Опита се да го каже обвинително, но думите му бяха по-скоро нервни.

— Ще го оправяш ли, или само ще го гледаш?