Ангелиада

— Добре. — Орнина пое дъх и лицето ѝ се разведри. — И още едно нещо. Независимо дали ти харесва, или не, Чандрис, за нас ти си истински божи дар. Имаме нужда от теб. Нещо повече — искаме да останеш тук. За пет години вземане-даване с разни отрепки, крадци и бегълци не сме попадали на никого, който да пасва толкова добре с нас и с кораба.

Сърцето на Чандрис трепна — обади се старият страх.

— Не мога да остана тук завинаги — каза тя. — Никога не съм казвала, че ще остана.

— Зная. — Орнина се обърна към пулта. Но не и преди Чандрис да забележи плувналите ѝ в сълзи очи. — Разбира се, можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Просто исках да разбереш какво чувстваме ние.

Пултът иззвъня.

— Май тапата се отпуши — каза Орнина. — Да се размърдаме.

— Да — измърмори Чандрис. Думата трудно премина през буцата в гърлото ѝ. Естествено че разбираше. Разбираше, че въпреки всички стари страхове и навици, които продължаваха да я преследват, не иска да напусне „Газела“. Разбираше — може би за първи път в живота си, — че е открила нещо, за което си струва да се бори.

Може вече и да не беше крадла. Но не беше забравила как да се бори.

Едва забележимо потрепване — и катапултът на Сераф се смени с паешките крака на станцията при Ангелиада.

— Траектория? — Орнина отново бе погълната от работата си.

— Изчислена — потвърди Чандрис със същия лаконичен тон. — Само че движението е доста натоварено. Може да ни се наложи да заобиколим малко по-отдалеч от обичайното.

— Добра идея — кимна Орнина и пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата. — Да видим… да опитаме така.

Чандрис бързо прецени начертания курс.

— Изглежда добре — съгласи се тя. — Да го изпълня ли, или да се обадя на станцията?

— Аз ще се обадя. — Орнина се обърна към комуникационния пулт. — Приготви се да тръгваме веднага след потвърждението.

Чандрис тъкмо започна да въвежда новия курс, косато вратата зад гърба ѝ изсъска. Обърна се, очаквайки да види Ханан…

— Виждам, че сме пристигнали — отбеляза Коста и се понесе навътре.

— Тихо, заети сме — изръмжа Чандрис и се обърна към пулта си.

— Извинете — театрално прошепна Коста.

Той се насочи към мястото си. Чандрис провери нововъведения курс, след това започна проверката отново, за да постигне желания резултат. Орнина приключи първа.

— Чисто е — обърна се тя към Чандрис и изключи връзката. — Действай. Здрасти, Джерико. Всичко ли е наред с апаратурата ти?

— Да, благодаря — отговори той. — Всъщност повече от наред — мислех, че ще ми се наложи да остана при нея през цялото време, но Ханан ми помогна да я свържа към спомагателната мрежа на „Газела“ и ще мога да я управлявам оттук.

Чандрис се намръщи. Коста в контролната кабина. Страхотно.

— Той трябваше да оправя помпата за гориво — възнегодува тя. — А не да се занимава с апаратурата ти.

— Виж, той настоя — отговори ѝ Коста. — Не е моя вината, че обича да предлага помощта си.

— Той си е такъв — промърмори Орнина.

Чандрис стисна зъби. Но и двамата бяха прави. Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да обвини Коста.

— Е, следващия път първо провери дали не е зает, става ли? — изръмжа тя.

— За твоя радост, няма да има следващ път — хладно отбеляза Коста. — Докато се върнем на Сераф, кредитната ми линия ще бъде възстановена и всеки ще тръгне по пътя си.

— И слава Богу — измърмори Чандрис и погледна към Орнина. И се наведе, за да я погледне по-отблизо. Жената задълбочено изучаваше дисплеите пред себе си, но на устните ѝ играеше слаба усмивка. — Какво има?

— Нищо. — Усмивката се смени с онова невинно изражение, което при Ханан винаги означаваше предстоящо влизане в капана на поредната му шега. — Трябва да ти призная, че работата ти е много интригуваща, Джерико. В какво точно се състои експериментът ти?

— Искам да направя измервания на някои честоти от лъчението на Ангелиада — каза Коста. — Надявам се това да ми даде някакъв отговор защо излъчването на ангели се е усилило през последните няколко месеца.

— Усилило ли се е? — намръщи се Орнина.

— Това показват изчисленията ми. Впрочем, вашите също. — Той погледна към Чандрис. — Чандрис не ти ли е казала?

Орнина въпросително повдигна вежди към нея.

— Не ми се стори особено важно — сви рамене Чандрис.

— Сигурно не е — съгласи се Орнина. — Но в края на краищата човек никога не може да е сигурен какво в крайна сметка се оказва важно. Хайде стига сме дрънкали. — Тя отново се обърна към Коста. — Джерико, разкажи… за себе си.

Коста пое дъх и Чандрис се подсмихна. Току-що бе минала по този път. Очертаваше се нещо много интересно.

Но нещата не тръгнаха така, както очакваше. Коста не каза нищо противоречащо си с предишните му думи, не задълба в исторически подробности или подробни описания на местата, където казваше, че е живял. Говореше достатъчно уверено, достатъчно точно и достатъчно искрено, за да изглежда, че казва само истината.

Но не беше така.