Ангелиада

Имаше много неща, за които да се заяде — особено за някой, който бе вътре в нещата. Няколко цветисти израза, които сякаш бяха взети направо от някой туристически пътеводител за Балморал; случайно дословно повтаряне на изречение, казано долу при филтъра — нещо, което от опит знаеше, че е почти невъзможно; прецизния тон, който издаваше, че внимателно подбира всяка своя дума. Говореше пълни измислици. Подробни и добре обмислени, но все пак измислици.

Но в същото време нещо липсваше. Нещо, което всеки достатъчно добър мошеник, способен да измисли толкова подробна история, не би могъл да пропусне. Може би самоувереност, или известна доза арогантност, която е характерна за всеки експерт по измишльотини от Барио. Коста повече приличаше на актьор, който декламира научената си наизуст роля.

Което го правеше… какво?

Все още не знаеше. Но бе твърдо решена да разбере.

Стоеше пред пулта си, заслушана във всяка негова чума, а „Газела“ повече или по-малко сама се носеше към Ангелиада.

Вниманието ѝ бе така погълнато от Коста, че изобщо не долови първия признак, че е станало нещо ужасно.

— … И за моя най-голяма изненада институтът удовлетвори молбата ми — завърши Коста. — Не им дадох време да променят решението си. Купих си билет за лайнера и… ето ме тук.

— Да, ето те тук. — Орнина поклати глава — в почуда, а не в недоверие, надяваше се Коста. — Невероятна история, Джерико. Искрено се надявам финансовите ти проблеми да се уредят по-скоро. Ужасно би било толкова обещаваща кариера да отиде по дяволите заради някаква чиновническа грешка.

— Вярвам, че ще се уредят — каза Коста и хвърли поглед към обърналата му гръб Чандрис. Усети, че напрежението започва да го напуска. Беше прекарал много часове в наизустяването на тази история, но се оказа, че си е заслужавало усилията. Не допусна нито една грешка и говореше доста самоуверено. Може би най-посло влизаше в кожата на шпионин.

И точно в този момент някъде в главата му светна предупредителна лампичка.

Замръзна, като трескаво се питаше какво точно бе казал. Дали в самия край не бе оплескал цялата си история?

Внезапно разбра. Пращенето на гама-лъчите — онова проклето вездесъщо пращене — бе спряло.

Което означаваше… какво?

Тъкмо отвори уста, за да попита, когато писъкът на алармата се разнесе по целия кораб.

Подскочи на седалката си, но ремъците го задържаха. Орнина рязко се обърна към пулта си…

Воят престана също толкова внезапно, колкото се бе появил.

— Какво по дяволите беше това? — извика Чандрис във внезапно настъпилата тишина.

— Сигнал за бедствие — рязко каза Орнина. — Превключи се на радара и локализирай източника. Ще се опитам да се свържа.

Чандрис вече се беше навела над своя пулт.

— Хванах го… Не, много е слаб.

— Явно радиацията е много силна. — Пръстите на Орнина летяха над клавишите. — Да видим дали ще стане. Тук е „Газела“, викам бедстващия кораб. „Газела“ вика бедстващия кораб. Чувате ли ме?

От говорителя се разнесе невероятно пращене от гама-лъчи.

— „Газела“, тук „Небесният стрелец на Хова“ — разнесе се едва различим глас. — Попаднахме в радиационно изригване! Губим контрол над всичко! Трябва ни помощ!

— Чандрис?

— Не мога да ги засека — напрегнато отговори тя. — Радиацията заглушава сигнала.

— Имаш ли нещо поне приблизително?

— Да, но…

— Засега е достатъчно — прекъсна я Орнина. — „Небесен стрелец“, идваме. ПВП след около десет минути.

Разнесе се звук, който можеше да бъде и дума, след което връзката прекъсна.

— Какво казаха? — попита Коста.

— Казаха „побързайте“ — мрачно отговори Орнина. Двигателите на „Газела“ изреваха с пълна мощ. — Продължавай със засичането, Чандрис.

— Продължавам. — Чандрис хвърли поглед през рамо. — Коста, размърдай се малко. Извикай Ханан.

— Не си прави труда — обади се Ханан откъм вратата. — Тази сирена можеше да се чуе чак долу при помпите. Какво става?

— Радиационно изригване. — Орнина стана от креслото и Ханан се намести в него. — „Небесният стрелец на Хова“ е попаднал в него.

— По дяволите! — измърмори Ханан. Ръцете му полетяха над клавишите, докато Орнина и Чандрис заемаха обичайните си места. — Има ли други кораби наблизо?

— Не зная — каза Орнина. — Дори не съм сигурна, че някой друг е засякъл сигнала. Радиацията е много силна.

— Предупредихте ли Централата?

— Нямаше време. Ще го направя сега. — Орнина се наведе над клавиатурата.

Ускорението прикова Коста в седалката му.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— Не мисля — отвърна през рамо Ханан. — Просто стой мирно.

Коста стисна юмруци. Чудесно. Някъде там друг кораб се пържеше от радиацията — при това с пълна сила, ако онова пращене на гама-лъчите означаваше нещо — а той просто да седи мирно.

Замръзна. Гама-лъчи? Обърна се към клавиатурата си и извика реалновремевия дисплей на детекторите си.

Нищо.

Цяла минута гледаше втренчено резултата и не вярваше на очите си. Въпреки че бе настроен само за няколко определени честоти, трябваше да има някакви смущения. Набра команда за усилване на сигнала…

— Коста! — извика Чандрис.

— Да? — подскочи той.