Ангелиада

— Включи комуникатора — нареди тя. — Свържи се е „Небесен стрелец“ и им кажи, че идваме към тях, но не можем да ги засечем със сигурност. Поискай да ти дадт някакви координати.

— Да. — Коста се обърна към пулта си. Минута по късно ги откри.

— „Газела“ — разнесе се глас сред пращенето. — „Газела“, чувате ли ни?

— Чуваме ви — отговори Коста. — Дръжте се, идваме. Можете ли да ни дадете някакви координати и траектория?

— Нямаме данни. — Дори през шума Коста усети ужаса на говорещия. — Целият проклет кораб се разпада! Трябва да ни помогнете!

— Опитваме се да са доберем до вас. — Тръпки лазеха по цялото му тяло. — Дръжте се…

Едно ужасно „щрак!“ го прекъсна. За миг реши, че ушите му правят номера. Но звукът бе последван от втори и трети…

— Ханан! — Той се опита да надвика рева на двигателите и пращенето. — Навлизаме в радиация.

— Зная — извика му в отговор Ханан. — Нямаме избор, това е единственият възможен курс. Спокойно, корпусът ще издържи…

Останалите му думи бяха погълнати от същински взрив от гама-лъчи.

След което се отприщи истински ад.

Ханан изрева — крясък от болка, който накара Коста да стисне зъби. Орнина изкрещя нещо и почна да разкопчава ремъците си. Коста стигна до Ханан първи, без да знае как точно се е освободил от креслото си.

— Какво стана? — Забеляза, че отново е в безтегловност. Двигателите на „Газела“ не работеха.

— Протезите — извика в отговор Орнина, докато се опитваше да пъхне ръката си под ризата на Ханан. — От радиацията пращат силни импулси към нервите. Трябва да изключим всичко.

Коста изруга. Мъчеше се да си спомни всичко научено досега за емпирейската електроника. Нищо от познанията му нямаше дори бегла връзка с подобна ситуация. Можеше само безпомощно да стиска изкривените от болка ръце на Ханан и да гледа какво прави Орнина. Накрая ръцете се отпуснаха и Ханан пое дълбок, треперлив дъх.

— Господи — едва чуто произнесе той. — Господи, как боли.

— Ще се оправиш — напрегнато каза Орнина. — Джерико, помогни ми да го отнесем в лечебницата.

— Оставете ме — възпротиви се Ханан; опитваше се да се измъкне от ръцете им. Успя само да се стовари тежко върху рамото на Коста. — Трябва да се доберем до „Стрелеца“ преди да е станало късно.

— Млъкни! — изкрещя му Орнина. — Трябва ти помощ.

— На Хова и Рейф също…

— Ще я получат — прекъсна го Коста. — Орнина и Чандрис ще поемат управлението, а аз ще те занеса до почебницата. Така става ли?

За миг лицето на Ханан се изкриви от болка.

— Добре — процеди през зъби той.

Коста усети треперещите мускули на ръката му, докато я премяташе през рамото си.

— Имам нужда от няколко минути половин g или по-малко — обърна се той към Орнина, докато измъкваше тялото на Ханан и се съпротивляваше с всички сили срещу инерцията му. — Можеш ли да го направиш?

— Да, стига да имаме контрол — мрачно отговори тя, докато се наместваше на мястото на Ханан. — Знаеш ли как се работи с лечебницата?

— Аз знам — отговори Ханан преди Коста да успее да отвори уста. — Ще съм там с него, забрави ли?

— Добре тогава, изчезвайте — извика тя и хвърли поглед към брат си, преди да се обърне към пулта.

Ханан обърна помътнелите си очи към Коста и го дари с някакво подобие на усмивка.

— Към лечебницата! Ходом, марш.

Дори при гравитация половин g не бе лесно да го намести върху медицинската маса. Но Коста се справи и я програмира, следвайки указанията на Ханан.

Почти беше приключил и Ханан потъваше в сън, когато пращенето на гама-лъчите намаля до повече или по-малко нормално равнище.

Интеркомът не работеше. Той помисли да се върне в контролната кабина и да разбере какво става, но въпреки че Ханан изглеждаше добре, реши да не го оставя без надзор.

Така че остана в лечебницата, загледан в зелените светлини на медицинския пакет, като слушаше равномерното дишане на Ханан.

Опитваше се да мисли.

Когато се върна в контролната кабина, в креслото на Ханан седеше Чандрис.

— Как вървят нещата? — попита той.

— Прибираме се. — Тя го погледна с безизразни, мъртви очи и се върна към работата си. — Как е Ханан?

— Ще се оправи — Коста се стовари в креслото до нея. — Орнина каза, че е вън от опасност.

— Значи ти е казала и другото.

— За „Стрелеца“ ли? — Той кимна. — Да.

Чандрис бавно поклати глава. Не можеше да повярва.

— Уби ги. Изгори цялата електроника и оптиката на кораба и просто… ги уби.

Коста отново кимна и погледна към дисплея. Имаше само звезди и едва забележимите светлинки на станцията.

— На Централата ли ще спрем, или отиваме към Сераф?

— Най-вероятно второто — отговори Чандрис. — Няма смисъл да оставаме, освен ако Ханан или „Газела“ не се нуждаят от спешна помощ. Станцията не е пригодена за продължителен престой.

— Това радиационно изригване… По начина, по който говореха Ханан и Орнина, май са попадали на подобно нещо и по-рано. А ти?

Чандрис го дари с продължителен смразяващ поглед.

— Там току-що загинаха двама души. — Гласът ѝ бе но-леден и от очите ѝ. — Много нахално ли ще е да те помоля да оставиш научното си любопитство за друг път?

— Извинявай — тихо каза Коста. — Познаваше ли ги?