Ангелиада

— И се безпокоите, че корпорация „Гейбриъл“ ще се нахвърли срещу вас, защото нарушавате интересите ѝ, така ли?

— Защо им е да го правят? — обади се Джайаси преди Коста да успее да отвори уста. — Попаднал си на проблем, който досега не е бил забелязан. По-вероятно е да ти благодарят, че им го посочваш.

— Да бе — изсумтя Коста. — Корпорациите винаги се отнасят с благодарност към всеки, който им сложи пръчка в колелата.

— Пропускаш много важна подробност, Джерико — поклати глава Джайаси. — Става въпрос за „Гейбриъл“. Те не могат да постъпват по друг начин.

— Защо? — не се предаваше Коста. — Защото услугите им са от първостепенна важност ли?

— Не — каза Кахенло. — Защото се занимават с ангели.

Коста погледна към нея и напиращите възражения заседнаха някъде в гърлото му.

— Но самите шефове не докосват лично ангелите — успя да изрече той.

— Правят го — каза тя. — Всички. Всеки ден. Това бе едно от първите условия на Върховния сенат, когато се създаде корпорация „Гейбриъл“. Целта беше да са напълно сигурни, че обичайната гонитба на печалби при тях няма да има място. И схемата действа. „Гейбриъл“ наистина се грижи за всички свои служители, в това число и за екипажите на ловните кораби.

— Тоест — сядай и пиши — измърмори Джайаси.

Коста пое дълбоко дъх.

— Добре. Ще го напиша. Всъщност, ако нямате нищо против, ще започна още сега. Доктор Кахенло, благодаря ви, че анализирахте данните.

— Няма защо — сериозно каза Кахенло. — Ще ви държим в течение.

— Благодаря ви — повтори Коста. — Да се надяваме, че след ден-два кредитната ми линия ще бъде възстановена и ще мога сам да се заема с това.

— Сигурна съм, че ще се уреди — подкрепи го Кахенло.

„И аз вчера бях сигурен“ — напомни си Коста, докато вървеше по коридора към кабинета си. Но това бе вчера, а тогава той не разполагаше с информация, която корпорация „Гейбриъл“ не би искала да се разчуе. Интересно каква ли щеше да е реакцията им, когато прочетяха публикацията.

И какво щяха да предприемат, ако изобщо предприемеха нещо. Спрямо ловците или спрямо самия него.

23.

Ключът се отметна и се плъзна по ръба на капака, като пропусна на косъм пръстите на Чандрис.

— По дяволите! — скръцна със зъби тя, отпусна инструмента и разкърши пръсти. — Продължава да излиза.

— Защото не си го затегнала добре около конектора успокои я Ханан. — Ако го стегнеш достатъчно, няма да помръдне.

— Е, аз се предавам — изръмжа Чандрис и му подаде ключа. — Ако ти успееш, значи си гений.

— Едва ли — изсумтя Ханан. Но си личеше, че е поласкан. — Дай да ти покажа.

Чандрис отстъпи и загледа действията му, без да престава да се мръщи. Ръцете на Ханан все още не бяха възстановили напълно силата си. Но забелязваше също, че донякъде променената ѝ роля на малко безпомощно момиченце върши чудеса с духа му. С малко късмет нямаше да усети играта ѝ, докато нервната му система не се синхронизира напълно с екзопротезите.

А когато това станеше, щеше да настъпи времето да си върви.

— Ето. — Ханан отстъпи настрана и посочи със слабо треперещата си ръка дръжката на ключа. — Пробвай сега.

— Благодаря. — Чандрис натисна здраво. Този път ключът не излезе. — Сега стана.

— Едно от нещата, които се научават с времето — скромно каза Ханан. — Ще свикнеш. Ако останеш, разбира се.

— А какво друго да правя? — Чандрис не откъсваше очи от работата си.

Усети как Ханан сви рамене.

— Да продължиш да бягаш, предполагам. Когато дойде, бягаше, ако не си забравила.

Конекторът се освободи.

— Благодаря ти, но предпочитам да не бягам повече каза тя. Надяваше се тонът ѝ да пресече по-нататъшни въпроси.

Оказа се само загуба на усилия.

— Знаеш ли, никога не си ни споменавала нищо повече за лудия, от когото бягаш — отбеляза Ханан. — Трябва да е бил съвсем луд, за да ти се наложи да избягаш чак тук.

— Беше — късо отговори Чандрис. — Имаш ли резервен уплътнител?

— Да. — Той намери един и ѝ го подаде. — Разкажи ми.

Той едва чуто въздъхна.

— Защото може би ще успеем да ти помогнем да намериш начин да се отървеш от него. Преди да ни напуснеш.

Чандрис усети как гърлото ѝ се стяга.

— Кой казва, че ви напускам?

— Орнина. Тя е права, между другото — наистина имаме нужда от теб.

— Това ви е проблемът на вас двамата — изсумтя Чандрис. — Прекалено много си говорите.

— Е, тя говори, аз предимно слушам — каза Ханан с типичния си хумор. — Но съм съвсем сериозен, като казвам, че искаме да останеш. Кой ще ми се прави на безпомощно девойче, ако те няма?

Чандрис се намръщи. Дотук с надеждите да не забележи преструвките ѝ.

— Може би точно в това е причината — изръмжа тя. — Може би просто ми е писнало да играя роли. Да си се замислял за това?

Той замълча. Чандрис постави новия конектор, нагласи ключа на следващия и го отвинти.

— Всички бягаме от нещо, Чандрис — съвсем тихо се обади Ханан. — Орнина казвала ли ти е, че исках да стана хирург?

Чандрис замря насред работата.

— Не.

— Разбираш ли, хирургията е изкуство. — Гласът му звучеше странно и някак далечно. — Едно от малкото останали истински изкуства. Може би единственото, чрез което наистина можеш да усетиш, че правиш добро на останалите.