Ангелиада

Чандрис чу тихото бръмчене на протезите, когато той махна с ръка.

— Докъде стигна? — попита тя.

— Бях втора година, когато родителите ни умряха каза Ханан. — Орнина тъкмо беше завършила средно образование и настоя да започне работа, за да ми плати обучението. Аз също имах възможност да работя от време на време, но тя беше човекът, който ни задържа на крака. Позволих ѝ, защото знаех, че като започна да практикувам, ще мога на свой ред да я пратя в университет. Да ѝ се отплатя за всичко. Оставаше ми половин година, когато ме повали болестта.

Чандрис примигна, за да отпъди внезапно появилите се сълзи.

— Нищо ли не можеше да се направи?

— Точно там е въпросът. — Гласът му внезапно стана глух. — Можеше.

Тя се обърна да го погледне. Очакваше да види гняв в очите му, но вместо това в тях се четеше само тъга.

— Не разбирам — внимателно каза тя.

— Можеха да ме излекуват, Чандрис — въздъхна той, втренчил поглед в треперещата си ръка. — Не просто да спрат развитието. Да ме излекуват. Нужни бяха само няколко неврални операции и шест месеца интензивно лечение… и около два милиона руя.

Пред очите ѝ се появи картина от Барио — Флавин, болезнено куцащ заради глезена си, който лесно можеше да се смени.

— Съжалявам — беше единствената дума, която бе в състояние да произнесе.

Ханан откъсна поглед от ръката и спомените си и ѝ и усмихна сковано.

— Аз също. Дълго време не можех да дойда на себе си. Така и не потърсих милостиня. А почти със сигурност щях да възстановя парите с цял живот работа като хирург.

Чандрис кимна.

— Богатите стават все по-богати — цитира тя старата и като света поговорка, внезапно изплувала в главата ѝ.

— А бедните раждат все повече бебета — довърши Ханан.

— Какво?

— Това е моята версия. Забрави. — Той повдигна вежди. — Твой ред е.

Стомахът ѝ се сви.

— Казва се Трилинг Вейл. Две години той беше… — Ти се поколеба, търсейки подходящата дума.

— Твой любовник? — меко подсказа Ханан.

— Да, това също. Но и нещо много повече. — Тя поклати глава. — Трябва да разбереш що за място е Черният БАрио, Ханан. Мизерия, нищета, навсякъде пълно с мошеници и пропаднали типове — сигурно като онази част на Магаска до космодрума.

— Доста мрачно звучи.

— Не беше забавно. Започнах като чирак — това е някой, който отвлича вниманието от играча — и се издигнах до положение, когато аз самата можех да съм играч.

— Сама?

— Никога не съм била истински сама — каза Чандрис. — Но и нямаше никой, който да го е грижа за мен. Повечето от хората, които ме покровителстваха, го правеха, защото бях полезна… И когато станах на четиринадесет, срещнах Трилинг.

Тя се извърна към панела — не искаше Ханан да вижда лицето ѝ.

— Отначало беше наистина мил. Грижеше се за мен, както не го бе правил никой друг. Научи ме на всички трикове, запозна ме с приятелите си, позволи ми да действам с него. — Горчиво-сладките спомени прелетяха пред очите ѝ и болезнено заседнаха в гърлото ѝ. — Какво повече? Грижеше се за мен.

Настъпи кратко мълчание.

— И какво стана? — тихо попита Ханан. — Друга жена?

— Не и Трилинг — изсумтя Чандрис. — Винаги е твърдял, че е моногамен. А и доколкото знам, никога не кръшкаше, докато ходехме. Не, просто с времето започна да се държи… странно. Искам да кажа наистина странно. Опитваше се да направи удари, за които не беше готов, и направо побесняваше, когато всичко се проваляше. Нахвърляше се и върху мен без абсолютно никаква причина или се затваряше в черупката си за цели дни. Изчезваше по никое, време и избухваше, когато се опитвах да го попитам къде е бил. И започна да се друса.

— Звучи, сякаш е бил на ръба на психически срив каза Ханан. — Опита ли се да поговориш с него?

— По два пъти седмично. Но той се нахвърляше върху всичко, което му казвах. А междувременно не бяха останали много хора, с които да си поговори. Повечето от приятелите му се бяха измъкнали. Казваха, че чакал на главата му да се стовари метеорит, и не искаха да са наблизо, когато това стане.

— Приятели — промърмори Ханан.

— В Барио е така. Никой няма да си мръдне пръста за теб, ако няма изгода.

— Да, но… — Ханан се почеса по брадичката. — Извинявай, че го отбелязвам, но ти си останала с него. А не личи да си получавала някаква изгода от това.

— Не се опитвай да ме изкараш светица, Ханан. Чандрис сви устни. — Не съм. Но дори в най-лошите моменти Трилинг беше единствената защита, която имах. Не исках да я изгубя. Или по-скоро не исках да призная, че съм я изгубила. Много лесно е да лъжеш самия себе си на място като Барио.

— Хората непрекъснато лъжат самите себе си.

Чандрис сви рамене.

— Както и да е, накрая се стигна до положение, в което не можех да издържам повече. Реших, че трябва да се махна. — Внезапно от спомена я побиха тръпки. — И като последната глупачка отидох при него и му казах какво смятам да правя.

Ханан направи крачка към нея и я прегърна през римото.

— Нарани ли те? — тихо попита той.

Чандрис потрепери отново.