Ангелският експеримент

Гласът на Макс прокънтя в главата на Ръч: Мисли, преди да говориш. Затова тя стисна зъби и се замисли. Не можеше да си представи как така Зъба не иска да намери Макс, дори и издирването й да ги наранеше. Можеха да се наранят или да бъдат пленени, докато се опитваха да спасят Ейнджъл, нали? По какво се различаваше случаят с Макс? Тя беше по-важна от Ейнджъл, помисли си Ръч гузно. Тя се грижеше за тях, осигуряваше живота на всички им.

Погледна Зъба крадешком. Той беше добър, въпреки че не беше сърдечен и обичлив. Беше силен, красив и оправен. Но щеше ли да се справи с грижите за останалите, ако Макс изчезнеше? Или щеше да си тръгне и да заживее някъде сам, вместо да се занимава с тях? Нямаше никаква представа какво си мисли той в момента.

Неусетно очите на Ръч се напълниха със сълзи, в гърлото й заседна буца, а носът й се задръсти. Господи! Не можеше да понесе загубата на Макс. Замига, за да вижда по-добре, и се опита да мисли за нещо друго. Видя един бял камион на пътя под себе си и се застави да си представи какво кара и откъде идва. Сякаш имаше някакво значение.

Поемаше дълбоко въздух и задържаше дъх, решена да не се разреве пред Зъба. Може би съвсем скоро щеше да се наложи наистина да покаже колко е силна. Сега можеше да се поупражнява.

На пътя на камиона имаше кръстовище, украсено с указателни табели. Ръч се взря, табелите се фокусираха и тя зачете. На едната пишеше „Приемен център «Калифорния» 29 километра“, на другата — „Лас Вегас, север 158 километра“, а на третата — „Типиско 5 километра“.

Типиско! Типиско, Аризона! Откъдето беше тя! Където живееха родителите й! Боже мили! Дали не можеше да ги открие? Дали биха я взели обратно? Дали им беше липсвала до болка през всички тези години?

— Зъб! — извика тя, вече започнала да се спуска. — Това под нас е Типиско! Отивам там!

— Забрави, Ръч! — каза Зъба и се приближи. — Не се разсейвай точно сега. Трябва да останеш с мен.

— Не! — извика тя, изпълнена със смелост, решителност и отчаяние.

Сви рамене, прибра глава към тялото и усети как пропада.

— Трябва да намеря родителите си! Макс я няма, а аз имам нужда от някого.

Тъмните очи на Зъба се опулиха изненадано.

— Моля? Ръч, не си с всичкия си! Хайде да поговорим. Да намерим някое място, където да си починем.

— Не! — отсече Ръч и очите й отново се изпълниха със сълзи. — Слизам! И ти не можеш да ме спреш!

39

— Мисля, че сме в безопасност, стига Заличителите да не доловят миризмата ни — прошепна Газопровода на Иги.

Двамата се бяха напъхали в един страничен процеп високо горе в скалите. За да стигнат до тях, Заличителите трябваше да се изкатерят по самата скала или да ползват хеликоптера.

Иги се отпусна и сложи ръце на коленете си.

— Ама че провал — рече той мрачно. — Мислех, че след като закопахме онези двамата, ще бъдем в безопасност поне за известно време. Явно са повикали подкрепление още преди да нападнат заслона.

Газопровода стри щипка прах между пръстите си.

— Поне изкарахме двама от тях извън строя.

Зачуди се дали и Иги се чувства по същия особен, смущаващ начин както той самият. Не можеше да прецени.

— Да, но сега какво? Добре се подредихме, а няма къде да идем — рече Иги. — Няма как да се приберем вкъщи, защото вероятно са навсякъде. Какво да правим? Освен това, представи си Макс и останалите да долетят обратно и да попаднат в засада.

— Не знам — рече Газопровода ядосано. — Не бях помислил какво ще правим, след като ги вдигнем във въздуха. Защо ти не измислиш някакъв план?

Двете момчета се умълчаха в полумрака на процепа. Въздухът беше застоял. Стомахът на Газопровода изкъркори.

— Може пък да измисля — каза Иги и отпусна глава на коленете си.

— Добре, слушай — рече Газопровода отривисто. — Хрумна ми нещо. Рисковано е, а и Макс ще ни убие, ако разбере.

Иги вдигна глава.

— Имам чувството, че ще ми хареса.

40

Нито веднъж през протяжните четиринайсет години на живота си не се бях чувствала и една идея нормална — освен в деня, който прекарах с Ела и с майка й доктор Мартинес.

Първо, започнахме с истинска закуска заедно на кухненската маса. В чинии, с вилици, ножове и салфетки. А не, да речем, наденичка, набучена на вилица за барбекю, обгорена до черно на огъня и изядена направо от вилицата. Или мюсли без мляко. Или фъстъчено масло направо от ножа. Или боб направо от консервата.

После трябваше да изпратим Ела на училище. Притеснявах се за онези идиоти от предишния ден, но тя каза, че учителката й знаела как да сложи учениците на мястото им, а шофьорът на училищния автобус също умеел да го прави. Истински училищен автобус! Като по филмите.

И така, останахме двете с доктор Мартинес.

— Е, Макс… — започна тя, докато изпразваше съдомиялната. Стегнах се. — Искаш ли да поговорим за… нещо?