Ангелският експеримент

Погледнах я. Благото й лице имаше тен, а в очите й се четеше топлота и разбиране. Но знаех, че започна ли да говоря, няма да мога да спра. Щях да се пречупя и да избухна в сълзи. И да полудея. И щях да престана да бъда Макс, нямаше да мога да изпълнявам задълженията си, да се грижа за останалите, да бъда момичето водач. Да спася Ейнджъл. Ако вече не беше прекалено късно.

— Всъщност не — отговорих.

Тя кимна и взе да подрежда чистите чинии. Замечтах се как с Ела и с майка й оставаме приятелки дълго след като напусна дома им и се върна в своя. Можеше да им идвам на гости… Да, и да ходим на пикник, да си разменяме коледни картички… Това ме убеди окончателно: започвах да губя досег с действителността. Трябваше да се махна оттук.

Доктор Мартинес прибра чистите чинии и нареди мръсните в съдомиялната.

— Имаш ли фамилно име?

Замислих се. Предвид, че нямах „официална“ самоличност, тази информация не би могла да й свърши никаква работа. Разтрих слепоочията си — от закуската насам се опитваше да ме покоси главоболие.

— Да — казах най-сетне и повдигнах рамене. — Сама си го измислих.

На единайсетия си рожден ден (също на дата, избрана от мен самата), бях попитала Джеб за фамилното си име. Вероятно се надявах да ми каже: „Името ти е Бачълдър, като моето“. Но не го беше направил. Беше казал само: „Защо не си избереш едно сама“.

Помислих доста — за това, че мога да летя, за това коя бях всъщност.

— Фамилното ми име е Райд — казах на майката на Ела. — Като Сали Райд, космонавтката. Максимум Райд.

Тя кимна.

— Хубаво име. Има ли и други като теб? — попита.

Стиснах устни и отместих поглед. Главата ми пулсираше. Исках да й кажа — това беше плашещото. Нещо отвътре ме подтикваше да изпея всичко. Но не можех. Не и след годините убеждаване от страна на Джеб, че не мога да имам доверие на никого, никога.

— Имаш ли нужда от помощ?

Отново я погледнах в очите.

— Макс… Тези криле… Можеш ли всъщност да летиш?

— Ами да. — Собственият ми отговор ме озадачи. Запознайте се с Макс Стоманената уста. О, трудно ще накарате мен да проговоря. Ама че съм! Сигурно беше заради мекото легло и домашната храна.

— Наистина? Можеш да летиш? — Изглеждаше удивена, притеснена и като че ли малко ми завиждаше.

Кимнах.

— Имам… тънки кости — заговорих и се проклех. Млъквай, Макс! — Тънки и леки. Имам и допълнителни мускули. Дробовете ми са по-големи. Сърцето също. И работи по-добре. Но имам нужда от много храна. Не е лесно.

Внезапно млъкнах, а бузите ми почервеняха от яд. Това, драги мои, беше най-дългото излияние, което си бях позволявала пред някого извън ятото. Но поне като е гарга, да е рошава! Направо да бях поръчала самолет с транспарант с огромни букви: „Аз съм уродлив мутант!“.

— Как се получи? — попита майката на Ела загрижено.

Очите ми се затвориха от само себе си. Ако бях сама, щях да запуша уши с ръце и да се свия на малка топчица на пода. Откъслечни образи, спомени за страх, болка — всички те забушуваха в главата ми. Мислите, че животът на нормалния тийнейджър с обичайните му терзания е труден? Опитайте с ДНК, която не само ви е чужда, а дори не е от бозайник.

— Не си спомням — казах.

Лъжа.

41

Доктор Мартинес изглеждаше потресена.

— Макс, сигурна ли си, че няма как да помогна?

Поклатих глава, ядосана на себе си, а и на нея, задето беше повдигнала този въпрос.

— Не. И без това всичко приключи. Точка. Но трябва да тръгвам. Приятелите ми ме чакат. Много е важно.

— Как ще стигнеш до тях? Искаш ли да те закарам?

— Не — отвърнах, вдигнах вежди и разтърках раненото си рамо. — Трябва да… хм… долетя до там. Но май още е рано затова.

Доктор Мартинес се смръщи и се замисли.

— Не е желателно да натоварваш ранените места, преди да са оздравели. Не знам колко зле е положението, но бих могла да преценя по-точно, ако ти направим рентгенова снимка.

Погледнах я сериозно.

— Имате рентгеново зрение?

Неочаквано тя избухна в смях. Не ми остана друго, освен също да се усмихна. Боже, Ела имаше всичко това всеки ден. Истинска майка.

— Не. Не всички имаме свръхестествени способности — каза шеговито. — Но някои имаме достъп до рентгенов апарат.

Доктор Мартинес делеше ветеринарен кабинет с друг лекар. Днес беше почивният й ден, но каза, че никой няма да забележи, ако идем до кабинета. Даде ми да облека едно яке, но мисълта, че ще трябва да общувам и с други хора, все още ме напрягаше.

— Здравейте — каза доктор Мартинес на влизане в кабинета. — Това е една приятелка на Ела. Пише доклад за работата на ветеринаря и й предложих да й покажа кабинета.

Тримата служители в чакалнята кимнаха с усмивка, сякаш това звучеше напълно достоверно. Може пък да беше така. Откъде да знам?

Две секунди след като влязох, застинах на прага. Усетих как лицето ми пребледнява, а през цялото ми тяло премина ужасена тръпка.

Пред мен имаше мъж.

В бяла престилка.

Доктор Мартинес ме погледна.

— Макс?

Изгледах я безмълвно. Тя ме хвана над лакътя и ме поведе към една от стаите за прегледи.