По въжето бяха направени примки, които използваха за стъпала. И докато кладенецът бе достатъчно широк за спускането на четирима или дори петима едновременно, спускаха ги само по двойки или тройки, тъй като не се доверяваха в здравината на покрива.
Макар хората да се движеха бързо и дисциплинирано, спазвайки инструкциите на Ейдриън, процесът бе мъчително бавен. Магнус пожела да слезе и да забие колчета в стените, за да оформи стъпенки. Хал, Арвид и Пърл, прекалено малки, за да слязат първи, търчаха из селото и носеха още дъски за джуджето. Тад Ботуик слезе да му помага, подавайки му дървените клинове, докато Магнус изработваше платформи.
- Еха, мистър - разнесе се гласът на Том из кладенеца. - Никога не съм виждал чук като този. Отне ни шест седмици да построим тези стени, а ти би се справил за шест часа.
Ейдриън, Терън, Винс и Дилън спускаха селяните. Ейдриън отговаряше за реда, спускайки първо жените и децата в мрака, разсейван единствено от свещта, която Тад държеше за Магнус.
- Още колко остава? - запита Ейдриън, докато чакаха да спуснат следващите.
- Ако бе излетяло веднага след като изпищя, вече би трябвало да бъде тук - отговори Ройс. - Трябва да претърсва кулата, което ни дава малко време, но нямам представа колко.
- Покачи се на дърво и извикай като го видиш.
Когато всички бяха в кладенеца, Ейдриън спусна Терън и Дилън, при което на повърхността останаха само той, Винс и Ройс. Изчакваха Маг-нус да приключи с последните клинове. Покатерен на една топола, Ройс седеше на тънък клон и оглеждаше небето, докато се вслушваше в ударите на джуджето.
- Идва! - изкрещя той, забелязвайки сянка да се стрелва сред звездите.
След секунди гиларабринът изкрещя някъде над тъмния листен балдахин и тримата потръпнаха, но нищо не се случи. Стояха неподвижно с напрегнати сетива. Нов писък се разнесе из мрака. Гиларабринът полетя право към факлите на замъка.
Ройс го видя в нощното небе да прелита над хълма, където следващият претендент за короната се готвеше да посрещне звяра. Чудовището се спусна, сетне се издигна още веднъж. Пак даде воля на пронизително-то си пищене, последвано от огнен дъх, с който гиларабринът заля хълма. Всичко се очерта по-ясно в сиянието.
- Това е ново - обяви нервно Ейдриън, докато наблюдаваше отвратителната гледка. Тълпата претенденти се бяха простили с живота си толкова неочаквано, че не им бе останало време за викове.
- Магнус, побързай.
- Готово е. Скачайте долу - викна джуджето в отговор.
- Чакайте - провикна се Тад. - Къде е Пърл?
- Търси дърво - каза Винс, - ще я доведа.
Ейдриън го хвана за ръката:
- Твърде е опасно, влизай в кладенеца. Ройс ще отиде.
- Аз ли? - изненадано запита крадецът.
- Понякога е неприятно да си единственият, който може да вижда в тъмното, нали?
Ройс изруга и изтича, спирайки се из домове и навеси, за да повика момиченцето колкото силно се осмеляваше. Гиларабринът запищя и Ройс надникна през рамо, за да види обвития в пламъци замък.
- Ройс! - изкрещя Ейдриън. - Идва!
Ройс се отказа от прикриването.
- Пърл! - започна да вика.
- Ида! - изпищя момиченцето, стрелвайки се измежду дърветата.
Той я сграбчи и се втурна към кладенеца.
- Тичай, да ти се не види - викна Ейдриън, държейки въжето.
- Забрави въжето. Слез долу и я хвани.
Докато Ройс все още търчеше, Ейдриън хвърли долу намотката.
Притискайки Пърл до гърдите си, Ройс достигна кладенеца и скочи. Момиченцето изпищя, докато падаха заедно. Миг по-късно се разнесе силен нереален писък и отвратителен тътен, докато светът над кладенеца бе обгърнат от експлозия брилянтна светлина, придружена от гърмящ рев.
* * *
Ариста крачеше из малката стая с изостреното до болка съзнание, че Бърнис непрекъснато я следи с поглед. Старата жена й се усмихваше -винаги го правеше - и Ариста бе почти готова да й изчовърка очите. Бе свикнала с кулата си, където Хилфред й осигуряваше лично пространство, но за повече от седмица бе осъдена на постоянна компания: неизменната сянка Бърнис. Трябваше да излезе от стаята, да се отдалечи. Беше изморена непрекъснато да я надзирават - сякаш е дете. Тя отиде до вратата.
- Къде отивате, Височество? - бързо попита Бърнис.
- Навън.
- Къде навън?
- Просто навън.
Бърнис се изправи:
- Изчакайте само да взема наметките ни.
- Излизам сама.
- О, не, Ваше Височество - каза дъртата, - това е невъзможно.
Ариста я изпепели с поглед; Бърнис се усмихна в отговор.
- Представи си следното, Бърнис: сядаш обратно на мястото си, а аз излизам през вратата. Напълно възможно е.
- Но аз не мога да сторя това. Вие сте принцесата, а това място е опасно. Трябва да бъдете придружавана за вашата собствена безопасност. Хилфред също ще трябва да ни придружава - тя повика телохранителя.
Вратата се отвори и Хилфред пристъпи, покланяйки се на Ариста.
- Нуждаете ли се от нещо, Ваше Височество?
- Не... да - каза принцесата и посочи към Бърнис. - Задръж я тук. Седни отгоре й, вържи я, заплаши я с меча ако трябва, но не искам да ме следва.
Старата дойка изглеждаше шокирана и притисна длани към бузите си.