Суетата ми бе приятно погъделичкана да видя образа си на монетите, но и по време на Републиката видните граждани са си позволили подобно удоволствие, тъй че не се срамувам много от това. Но портретът на монетата всякога разочарова, защото е изобразен в профил. Човек не познава собствения си профил и се стряска, когато види на портрета как изглежда на другите край него. Когато гледаш цялото си лице, поради близостта, която му придава огледалото, изпитваш към отражението си известна търпимост и дори се харесваш; но трябва да кажа, че когато за пръв път видях модела на златицата, която се сечеше в монетарницата, ядосах се и запитах дали са я замислили като карикатура. Малката ми глава с тревожното й изражение, умъдрена върху тънката шия, а пък адамовата ябълка изхвръкнала почти като втора брадичка — стъписах се. Но Месалина каза:
— Не, мили мой, ти изглеждаш точно така. Всъщност изобразен си по-хубав, отколкото си.
— Нима наистина ти можеш да обичаш такъв мъж? — запитах я.
Тя се закле, че за нея това било най-скъпото лице на света. Тъй че опитах се да свикна с монетата.
Освен със статуите страстта на Калигула към прахосничество бе представена и от различните сребърни и златни предмети из двореца и другаде, неща, които можеха да бъдат прибрани и превърнати в кюлчета. Например златните черчевета и дръжки на вратите, както и златните и сребърни мебели в храма му. Иззех ги всичките. Основно прочистих двореца. В спалнята на Калигула намерих ковчежето с отровите, което бе принадлежало на Ливия и от което Калигула добре се беше възползувал, изпращайки подаръци от отровни бонбони на хора, които бяха съставили завещанията си в негова полза; а понякога капваше отрова в чиниите на гостите си, като първо отвличаше вниманието им с предварително измислена уговорка. (Изпитвал голямо удоволствие, призна ми, да ги наблюдава как загиват от арсеника.) През първия тих пролетен ден занесох ковчежето в Остия, качих се на един от корабите за разходки на Калигула и пътувайки надолу по устието, хвърлих го през борда на около миля от брега. Само след минута-две хиляди мъртви риби плувнаха на повърхността. Не бях казал на моряците какво има в ковчежето и някои от тях посегнаха към най-близките риби с намерение да си ги отнесат у дома; но аз ги възпрях, забранявайки им това под страх от смъртно наказание.
Под възглавницата на Калигула намерих двете му прочути книги, на едната от които беше нарисувана кървава кама, а на другата — кървав меч. Калигула всякога бе следван от един освобожденец, който носеше тези две книги, и ако дочуеше нещо за някого, което да го раздразни, казваше на освобожденеца: „Протогене, запиши името на тогова под камата“, или: „Запиши името му под меча“. Мечът беше за осъдените на екзекутиране, а камата за ония, които трябваше да се поканят да се самоубият. Последните имена в книгата с камата бяха на Виниций, Азиатик, Касий Херея и Тиберий Клавдий — моето. Тази книга изгорих в един мангал със собствените си ръце. А Протоген осъдих на смърт. Не само защото не можех да понасям този мрачен, кръвожаден тип, който всякога се бе отнасял към мен с непоносимо нахалство, а защото сега имах доказателства, че е заплашвал сенатори и конници да напише имената им в книгите, ако не му заплатят големи суми. По това време вече разумът на Калигула беше дотолкова замътен, щото Протоген лесно можеше да го убеди, че имената са вписани по негово нареждане.
Когато съдех Протоген, той настояваше, че никога не бил изричал подобни заплахи и никога не бил вписвал ничие име в книгата освен по нареждане на Калигула. Това повдигна въпроса за пълномощията, необходими за извършване на една екзекуция. Лесно беше за някой от моите легати да ми докладва небрежно някоя сутрин:
— Еди-кой си беше екзекутиран на разсъмване, в съгласие с твоята вчерашна заповед.