Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Касий поздрави безмълвно и бе отведен към смъртта. Наредих и Луп да бъде екзекутиран. Беше много студен ден и Луп, който бил свалил военния си плащ, за да не се изцапа от кръвта, започнал да трепери и да се оплаква от студа. Касий се засрамил заради Луп и му казал укорително:

— Един вълк никога не бива да се оплаква от студа. (Луп е латинската дума за „вълк“.)

Но Луп плачел и като че не го чул. Касий запитал войника, който трябвало да го екзекутира, дали има някаква опитност в тази област.

— Не — отговорил войникът, — но в цивилния си живот бях касапин.

Касий се засмял и отвърнал:

— Чудесно. А сега ще бъдеш ли така любезен да ме довършиш със собствения ми меч? Това е мечът, с който убих Калигула.

Загинал още от първия удар. Луп не бил толкова щастлив: когато му наредили да протегне шия, сторил го непохватно, а сетне трепнал при удара, който се стоварил върху челото му. Станало нужда палачът да удари няколко пъти, преди да го умъртви.

Що се отнася до Тигъра, Аквила, Виниций и другите убийци, не им отмъстих. Те се облагодетелствуваха от амнистията, която още с пристигането на сенаторите пред двореца обявих за всички изречени думи и всички извършени дела в този ден и деня преди него. Обещах да върна Аквила и Тигъра на командирските им места при условие, че положат клетва за вярност към мене; но назначих предишния командир на преторианците на друга служба, защото Руфрий беше твърде ценен човек, за да бъде похабяван на тази длъжност. Тук би трябвало да отдам заслуженото на Тигъра като на човек, който държи на думата си. Беше се заклел на Касий и Луп, че по-скоро ще умре, отколкото да ме поздрави като император, и сега, когато тях ги екзекутираха, чувствуваше морален дълг към паметта им. Смело се самоуби тъкмо преди да подпалят погребалната им клада и тялото му беше изгорено заедно с техните.

Глава 6

Толкова много неща имаше да се вършат в процеса по разчистване на бъркотията, която Калигула бе оставил подире си през тези четири години на беззаконие, че дори и сега ми се завива свят, като си припомня. Наистина главният довод, с който се оправдавах пред себе си за неуспеха да сторя онова, което възнамерявах, а именно да се откажа от монархията веднага щом стихне вълнението от убийството на Калигула, бе, че бъркотията беше невъобразима, не знаех да има друг в Рим освен мен самия, който би имал търпението, та дори и да притежаваше авторитета, да се заеме с тази тежка и неблагодарна работа. Не можех с чиста съвест да прехвърля отговорността на консулите. Консулите, дори и най-добросъвестните, са неспособни да планират една постепенна възстановителна програма, която да бъде проведена в продължение на пет или десет години. Те мислят единствено за своите дванайсет месеца, в които са на власт. Всякога или целят бързи и блестящи резултати, като насилват нещата, или пък не вършат нищо. Това беше задача за диктатор, назначен за определен брой години. Но дори и да се намереше диктатор с исканите качества, би ли могло да му се вярва, че не ще се опита да закрепи положението си, като приеме името Цезар и стане деспот?

Спомнях си с тъжно възмущение приятните чисти начални стъпки, с които бе облагодетелствуван Калигула: пълна съкровищница и императорска хазна, способни и надеждни съветници, доброжелателството на цялата Римска империя. Тъй че единственият изход от многото злини беше да остана на власт самият аз, поне за известно време, с надеждата да бъда освободен колкото може по-скоро. На себе си можех да вярвам повече, отколкото на другите. Реших да се съсредоточа в работата, която ме очакваше, и да сложа някакъв ред в нещата, преди да докажа, че републиканските ми принципи са истински принципи, а не само празни приказки, какъвто бе случаят със Сенций и подобните му. Междувременно трябваше да остана колкото може по-малко императороподобен. Но проблемът за това, какви титли ще позволя да ми се гласуват, възникна още в началото. Без титлите, които носят със себе си необходимия авторитет за действие, никой не отива далече. Трябваше да приема най-необходимите. И трябваше да си потърся някъде помощници, по-скоро сред гръцките чиновници и предприемчивите градски търговци, отколкото сред членовете на Сената. Има една хубава латинска поговорка, „Olera olla legit“, която означава: „Гърнето само си избира зарзавата“. Щях да се оправя някак си.

В Сената искаха да ми гласуват всички почетни титли, каквито някога са се носели от моите предшественици, за да ми изтъкнат до каква степен се разкайват за републиканския си жар. Отказах всички, които можах. Приех името Цезар, на което отчасти имах право, защото бях от рода на Цезарите по линия на баба ми Октавия, сестрата на Август, и защото не бе останал ни един истински Цезар. Приех го заради тежестта, която то имаше пред чуждите народи като арменци, парти, германци и мавританци.