Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

„Преддверията на патрициите били разтворени и нашествениците се взирали с дълбоко изумление в хората, насядали пред портите, удивени не само от свръхчовешката тържественост на одеждите и украшенията им, но и от царствената им осанка и спокойното изражение на лицата им: изглеждали като същински богове. Тъй стояли те удивени, като пред безбройни божествени статуи, докато, както разправя легендата, един от тях взел внимателно да глади брадата на един патриций, на име Марк Папирий — брадите в ония времена се носели много дълги, — който станал и го ударил по главата с жезъла си от слонова кост. Възхищението отстъпило на гнева и Марк Папирий бил първият от патрициите, който загинал. Останалите били изклани, както си седели на столовете.“

Няма спор — Ливий беше чудесен писател. Той пишеше, за да убеди хората в стойностите на добродетелта с помощта на вдъхновяващи, макар и неверни исторически разкази за величието на Рим в древни времена. Но не, казах си, все пак той не бе успял докрай да ги убеди.

Сега дори Касий, Луп и Тигъра започнали да се карат. Тигъра се кълнял, че предпочита да се самоубие, отколкото да се унижи да ме поздрави като император и да види връщането на робията. Касий рекъл:

— Сам не вярваш в това, което казваш; а и още не му е дошло времето да се говори така.

Тигъра викнал разгневено:

— И ти ли, Касий Херея? Нима ще ни изоставиш сега? Май че твърде много обичаш собствения си живот. Перчиш се, че ти си бил замислил цялото убийство, но кой всъщност нанесе първия удар — ти или аз?

— Аз — смело отвърнал Касий, — и го ударих отпред, а не откъм гърба. Колкото до това, че съм си обичал живота — та кой освен един глупак не го обича? В никакъв случай не ще си дам живота безполезно. Да бях последвал примера на Вар през оня ден в Тевтобургския лес, преди повече от трийсет години — да бях се самоубил, защото всяка надежда изглеждаше загубена, кой тогава щеше да изведе осемдесетте оцелели войници и да задържи германците, докато пристигне Тиберий с армията си? Не, в оня ден аз обичах живота. А и сега е твърде вероятно Клавдий да реши в последна сметка да се откаже от монархията. В отговора му се долавяше подобно намерение: той е такъв идиот, че може да направи всичко, а е и нервен като котка. Докато не знам със сигурност, че не ще го стори, ще продължавам да живея.

Междувременно сенаторите се разотишли и Касий, Луп и Тигъра останали да се карат в пустото преддверие. Когато Касий се извърнал и видял, че са сами, избухнал в силен смях:

— Смешно е не друг, а ние да се караме — казал той. — Тигре, ела да закусим. И ти, Лупе! Хайде, Лупе!

И аз закусвах, след като бях подремнал едва един час, когато ме уведомиха, че консулите и непримиримите републикаци-сенатори, които присъствували на среднощното съвещание, сега са пристигнали в лагера, за да ми засвидетелствуват своето уважение и да поднесат поздравленията си. Офицерите изказаха задоволството си с ироничната забележка: „Дошли са твърде рано, нека почакат.“ Безсънието ме бе направило много раздразнителен. Заявих, че лично аз не съм в настроение да ги приема: обичам хора, които твърдо отстояват своето мнение. Опитах се да забравя за сенаторите и продължих да закусвам. Ала Ирод, който като че се намираше навсякъде през тези два съдбоносни дни. спаси живота им. Германците, които бяха пияни и свадливи, пипнали своите асъгаи и вече се канели да ги убият, а ония се били свлекли на колене и молели за пощада. Преторианците не се и опитали да се намесят; Ирод се принудил да си послужи с името ми, за да накара, германците да се осъзнаят. Той влезе в стаята, където закусвах, веднага щом отвел спасените сенатори на безопасно място, и викна заплашително:

— Прощавай, Цезаре, но не очаквах да приемеш съвета ми за стъпкването на Сената чак толкова сериозно. Би трябвало да се отнасяш с нещастните хорица по-благородно. Ако ги сполети беда, откъде ще събереш подобна раболепна група?