Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Ирод много се развесели от това. Той процитира с комичен тон: „Другарите ни свършиха по-зле“, а сетне прошепна на офицерите:

— Това е същността. Единственото, за което ги е грижа, са техните собствени мръсни задници.

Народните трибуни се притесниха и започнаха да грачат посланието си като същински гъски. Ако се откажа от върховната власт, която ми била дарена противозаконно, казаха те, Сенатът обещавал да ми гласува най-големите почести, каквито е способен да дари един свободен народ. Но ако, напротив, съм действувал необмислено и съм продължавал да отказвам да отида на заседанието на Сената, те щели да изпратят срещу ми въоръжените сили на града, а хванели ли ме веднъж, да не съм разчитал на никаква милост.

Офицерите се скупчиха край двамата трибуни с такъв заплашителен вид и слова, щото ония побързаха да заявят, че само повтаряли онова, което Сенатът вложил в устите им, а лично искали да ме уверят, че според тях аз съм бил единствената личност, подходяща да управлява империята. Помолиха ни да не забравяме, че в качеството си на пратеници на Сената и на народни трибуни личностите им са неприкосновени и да не ги подлагаме на унижения. После казаха:

— А пък консулите частно ни заръчаха да ти предадем едно второ съобщение, в случай че първото не ти се види приемливо.

Почудих се какво ли ще е това второ съобщение.

— Цезаре — отвърнаха те, — наредиха ни да ти кажем, че ако ти наистина желаеш монархията, трябва да я приемеш като дар от Сената, а не от преторианците.

Това ме разсмя до сълзи: за пръв път истински се засмивах от смъртта на Калигула насам. Запитах ги:

— Това ли е всичко, или има и трето поръчение, в случай че не ми харесва и, второто?

— Не, няма нищо повече, Цезаре — отговориха ми смирено.

— Добре — отвърнах все още развеселен, — кажете на Сената, че не ги обвинявам, загдето не искат друг император. На последния като че ли му липсваше дарбата да се харесва на народа. Но, от друга страна, преторианците настояват да ме направят император, а офицерите вече положиха клетва за вярност и ме принудиха да я приема — тъй че кажете, какво да правя? Предайте на Сената любезните ми поздрави и съобщете на сенаторите, че не ще извърша нищо противозаконно — при тези думи погледнах предизвикателно към Ирод, — нека не се страхуват, че ще ги измамя. Признавам тяхната власт, но в същото време съм принуден да им припомня, че не съм в състояние да се противопоставя на моите военни съветници.

Тъй отпратих трибуните, а те си отидоха радостни, че са се измъкнали живи. Ирод каза:

— И това не беше лошо, но много по-добре щеше да сториш, ако беше им отговорил по-категорично, както ти предложих. Само отлагаш нещата.

Когато и Ирод си отиде, офицерите ми заявиха, че очаквали от мен да заплатя на всеки преторианец по сто и петдесет златици като дар за моето възкачване и по петстотин златици на всеки от низшите офицери. Що се отнася до сумата, която трябвало да дам на командирите, оставяли го на моето благоволение.

— Ще ви задоволят ли по десет хиляди на човек? — пошегувах се аз. Споразумяхме се по на две хиляди, а сетне те ме помолиха да назнача някого от тях на мястото на Калигуловия командир, който бе взел участие в заговора и сега очевидно участвуваше в заседанието на Сената.

— Изберете си когото искате — отвърнах с безразличие.

Тогава те избраха един старши офицер, на име Руфрий Полий. После трябваше да изляза и да съобщя за дарението от трибуната и да приема клетвата за вярност поред от всяка военна чест. Трябваше освен това да известя, че същите суми ще бъдат изплатени и на легионите, лагеруващи на Рейн, на Балканите, в Сирия, в Африка и във всички останали части на империята. Сторих това с готовност, още повече, като знаех, че отдавна не им беше плащано освен на рейнските войски, на които Калигула беше платил с парите, откраднати от французите. Полагането на клетвата продължи с часове, защото всеки войник трябваше да я изрече, а те бяха общо дванайсет хиляди на брой; сетне в лагера пристигнаха градските стражи и настояха да сторят същото, а подир тях се струпаха и моряците от императорската флота от Остия. Струваше ми се, че няма да има край.

Когато Сенатът изслушал съобщението ми, разпуснали заседанието и го насрочили за полунощ. Предложението за прекъсването направил Сенций, а го подкрепил сенаторът, който измъкнал пръстена от пръста му. Веднага щом го гласували, те забързали навън и се втурнали към домовете си, където посъбрали някоя и друга вещ, и напуснали града на път за селските си имения: осъзнавали несигурността на положението си. Дошла полунощ и Сенатът се събрал отново, но колко малък бил броят на присъствуващите! Там били обаче офицерите от градските кохорти и щом се открило заседанието, те направо поискали от Сената да им даде император. Заявили, че това е единствената надежда за града.

Ирод беше съвсем прав: човекът, който пръв се предложил за император, бил Виниций. Намерили се неколцина негови поддръжници, включително и плъхообразният му братовчед Винициан, но те били малобройни и консулите набързо го отхвърлили.