Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

— Уважаеми сенатори — казал, — това е почти невероятно! Осъзнавате ли, че най-сетне сме свободни, че вече не сме роби на лудостта на един тиран? О, аз вярвам, че и вашите сърца туптят силно и гордо като моето сърце, макар че кой би посмял да гадае докога ще трае това щастливо състояние? Във всички случаи да му се радваме, докато можем, да бъдем щастливи! Изминаха почти сто години от деня, когато в този древен и славен град е било възможно да се възкликне: „Свободни сме!“ Естествено нито вие, нито пък аз можем да си припомним какво е било в ония дни да изречеш тези чудни слова и затова пък в настоящия момент душата ми пърха като свободна птичка. Колко щастливи са грохналите старци, които в края на един дълъг живот, прекаран в робство, де могат днес да изпуснат сетния си дъх с тези сладки думи на уста: „Свободни сме!“ И колко поучително е за младежите, за които думата „свобода“ е само име, да разберат какво значи тя, когато чуят да се подема от всички уста: „Свободни сме!“ Но, уважаеми сенатори, нека не забравяме, че само добродетелта е в състояние да опази свободата. Бедата на тиранията е, че тя обезсърчава добродетелта. Тиранията подхранва ласкателството и недостойния страх. При тиранията ние сме като сламки, раздухвани от вятъра на прищевките. Първият ни тиранин е бил Юлий Цезар. От неговото управление насам няма злина, която да не сме преживели. Защото от Юлий насам започва упадък в достойнствата на императорите, които са били избирани, за да ни управляват. Всеки е посочвал за приемник човек, по-недостоен от него самия. Тези императори мразеха добродетелта с дълбока омраза. А най-ужасен от всички беше този Гай Калигула — дано духът му бъде подложен на мъчения! — враг както на човеците, тъй и на боговете. Щом веднъж тиранът стори зло някому, смята се, че този човек таи в себе си омраза, макар и с нищо да не я показва. Скалъпват му процес като на престъпник и го осъждат без никаква надежда за помилване. Същото се случи с моя зет, един достоен, честен конник. Но сега, повтарям, ние сме свободни. Сега сме отговорни само един пред друг. Отново този Сенат е място за свободни слова и честни разисквания. Да си признаем — бяхме страхливци, живяхме като роби, научавахме за непоносими беди, сполетели нашите съседи, но докато не ни засягаха нас самите, мълчахме си. Уважаеми сенатори, нека гласуваме най-големите почести, на които имаме право, на убийците на тирана, особено на Касий Херея, който бе пръв двигател в цялата тази героична история. Неговото име би трябвало да стане по-славно дори от името на Брут, който уби Юлий Цезар, или от съименника на Касий, който подкрепяше този Брут и също нанесе удар; защото Брут и Касий със своята постъпка сложиха началото на една гражданска война, която потопи страната в дълбока поквара и нещастие. А делото на Касий Херея не би могло да доведе до подобно бедствие. Той се предостави, като истински римлянин, на разположение на Сената и ни подари безценната свобода, която тъй дълго, о, толкова дълго ни бе отказвана!

Тази детинска реч била аплодирана неистово. Кой знае как, но никой не се сетил, че този Сенций бе един от най-изтъкнатите ласкатели на Калигула и дори си бе заслужил прозвището Галеното кученце. Ала сенаторът, който седял до него, изведнъж забелязал, че Сенций носи на пръста си златен пръстен с огромна камея — портрет на Калигула от оцветено стъкло. Този сенатор беше също тъй предишен любимец на Калигула, но ревностен да блесне с републиканската си добродетелност, измъкнал пръстена от ръката на Сенций и го запратил на пода. Всички се втурнали да го тъпчат. Тази въодушевена сцена била прекъсната от влизането на Касий Херея. Придружавали го Аквила, Тигъра, двамина други преториански офицери, които били сред убийците, и Луп. Влизайки в Сената, Касий дори не извърнал поглед към претъпканите пейки с възбудени сенатори и конници, а се отправил към двамата консули и ги поздравил.

— Каква е паролата за днес? — запитал той.

Ликуващите сенатори сметнали това за най-възвишения миг в живота им. По време на Републиката консулите съвместно са били главнокомандуващи на военните сили, освен ако не са назначавали някой диктатор, който е имал старшинство над тях; но бяха минали повече от осемдесет години, откакто те не бяха давали паролата за деня. Първият консул, и той от котилото на любимците, се надигнал важно и отвърнал:

— Паролата, префекте, е Свобода.