Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Цезония не беше страхливка. Той ударил и главата се търколила. А сетне хванал малката, която се хвърлила към него, като хапела и дращела. Пипнал я за краката, блъснал главата й о една мраморна колона и я разбил. Винаги е неприятно да чуеш за убийството на дете: но нека читателят ми повярва, че ако и той опознаеше малката Друзила, любимката на баща си, също би копнял да извърши онова, което извършил Луп.

Много се е изприказвало оттогава за смисъла на думите, отправени от Цезония към трупа, защото наистина звучат неясно. Смисълът им, казват някои, бил, че Калигула е трябвало да се вслуша в някакви нейни съвети за убийството на Касий, чиито намерения тя била подозряла, преди да е имал време да ги осъществи. Хората, обясняващи ги по този начин, са ония, които винят Цезония за лудостта на Калигула, твърдейки, че тя му била объркала ума с някакво омайно биле, за да го привърже към себе си завинаги. А други настояват, и аз съм по-съгласен с тях, че е съветвала Калигула да усмири своята „неотстъпна суровост“ и да се държи като човечен и разумен смъртен.

Сетне Луп тръгнал да търси мене, за да довърши делото си. Но междувременно се подемали възгласите: „Да живее император Клавдий!“ Той застанал на вратата на залата, където ставаше заседанието, и като видял колко съм популярен, обезкуражил се и тихо се измъкнал.

На Форума възбудените тълпи не можели да решат дали да викат радостни възхвали за убийците, или да крещят разярено, искайки тяхната смърт. Пуснал се слух, че Калигула изобщо не е бил убиван и че цялата история е хитра измислица, съчинена от него самия, и че той само ги дебнел да изразят радостта си от смъртта му, за да подхване масови кланета. Тъкмо това искал да каже, шушукало се наоколо, когато обещал да представи един съвсем нов спектакъл тази вечер, наречен „Смърт, унищожение и загадките на подземния свят“. Надделяло благоразумието и тъкмо подхващали да подвикват верноподанически: „Намерете убийците! Отмъстете за смъртта на нашия славен Цезар!“, когато Азиатик, бивш консул, който беше с внушително телосложение и приближен на Калигула, се показал на ораторската трибуна и възкликнал:

— Убийците търсите, така ли? Търся ги и аз. За да ги поздравя. Как съжалявам, че не можах и аз да ударя поне веднъж. Калигула беше ужасно същество и те постъпиха благородно, като го убиха. Не ставайте идиоти, римляни! Всички вие мразехте Калигула и сега, след като е мъртъв, ще можете пак да дишате свободно. Върнете се по домовете си и отпразнувайте смъртта му с вино и песни!

Няколко военни отделения от градския гарнизон били наблизо и Азиатик им казал:

— На вас, войниците, разчитаме да запазите реда. Най-после Сенатът е пак върховен орган. Най-после пак сме Република. Изпълнявайте заповедите на Сената и аз ви давам дума, че всеки от вас ще се намери по-богат, когато всичко се успокои. Да няма грабежи и бунтове. Всяко посегателство срещу хора или имущество ще се наказва със смърт.

Тъй народът веднага подхванал да аплодира убийците, Сената и Азиатик.

От дома на Виниций онези от заговорниците, които бяха сенатори, поели към сградата на Сената, където консулите набързо били свикали събранието; ала в това време Луп дотичал от Палатинския хълм и съобщил, че преторианците са ме обявили за император и ме водят към своя лагер. Тогава ми изпратили заплашително съобщение по двамината народни трибуни, които качили на кавалерийски коне и им заръчали да ме настигнат. Трябвало да ми предадат съобщението, все едно, че е издадено от заседание на Сената: вече ви разправих как, щом стигна до същността на въпроса, заплахата не прозвуча кой знае колко заплашително. Другите заговорници, офицерите-преторианци, оглавявани от Касий, в това време завзели крепостта на Капитолия, където поставили една от градските кохорти.

Бих желал да съм бил свидетел на онова историческо събиране на Сената, на което се струпали не само всички сенатори, но и множество конници, както и други, които нямали място там. Щом пристигнала вестта за благополучното завземане на крепостта, всички напуснали Сената и се придвижили към храма на Юпитер, близо до нея, като по-сигурно място. Но обяснението, което дали, било, че уж официалното название на сградата на Сената било „Зданието на Юлиите“ и че свободни граждани не бивало да се срещат в място, посветено на династията, от чиято тирания сега най-сетне се били отървали. Щом се настанили удобно в новото си убежище, всички заговорили в един глас. Някои сенатори викнали, че споменът за Цезарите трябвало да се изличи завинаги, статуите им да се разрушат, храмовете — да се сринат. Но консулите се вдигнали и призовали към ред.

— Едно по едно, уважаеми — казали те. — Едно по едно.

Поканили сенатора Сенций да държи реч — защото в главата си той винаги си имаше по някоя готова и беше ефектен и убедителен оратор. Надявали се, че щом веднаж някой заговори както трябва, вместо всички да си подвикват помежду си, да се поздравяват и да спорят. Сенатът ще се успокои и всичко ще си тръгне по реда.

Сенций започнал.