Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Дори не направили предложение на Сената да му се даде монархията. Както беше предвидил Ирод, тогава се изстъпил Азиатик. Но Виниций се вдигнал и запитал дали изобщо има някой, който да погледне на желанието му сериозно. Вдигнала се свада, разменили се и удари. Виниций се отървал само с разкървавен нос и трябвало да легне, докато спре кръвта. Консулите се видели в чудо, докато възстановят реда. В това време пристигнала вестта, че стражите и моряците са се присъединили към преторианците в лагера, а също и гладиаторите (пропуснах да спомена за гладиаторите); тъй че и Виниций, и Азиатик оттеглили кандидатурите си. След тях не последвали нови предложения. Събранието се разпръснало на малки групички, които зашепнали възбудено помежду си. На разсъмване влезли Касий Херея, Аквила, Луп и Тигъра. Касий се опитал да вземе думата. Започнал със слова, възхваляващи сполучливото възстановяване на Републиката. На това офицерите от градските кохорти откликнали с възмутени викове:

— Я по-добре забрави за Републиката, Касий! Сега решихме да имаме император и ако консулите не ни посочат някой в най-скоро време, и то подходящ човек, няма повече да ни видят. Ще отидем в лагера и ще застанем зад Клавдий.

Един от консулите се обадил нервно, поглеждайки за подкрепа към Касий.

— Не, все още не сме се споразумели дали да избираме император. Последното ни решение — взето единодушно — беше да се възстанови Републиката. Касий не е убил Калигула само за да бъдат сменени императорите — нали, Касий? А защото искаше да възвърне древните ни свободи.

Касий скочил на крака, побелял от гняв, и викнал:

— Римляни, аз за себе си отказвам да търпя друг император! Ако се избере друг император, не бих се поколебал да му сторя същото, което сторих на Гай Калигула.

— Не дрънкай глупости — казали му градските офицери. — Та какво му е лошото на един император, ако е добър човек? Всички се чувствувахме великолепно при Август.

Касий казал:

— Добре, аз тогава ще ви дам един добър император, ако обещаете да ми дадете паролата от него — ще ви дам Евтих.

Вероятно си спомняте, че Евтих беше един от „разузнавачите“ на Калигула. Беше най-добрият водач на колесница в Рим и се състезаваше за зелените в цирка. С това Касий искал да им намекне за нарядите, които Калигула ги караше да дават за него, като им нареждаше да строят конюшни за състезателните му коне и искаше от тях да ги почистват, когато се замърсяваха, под нервното и арогантно надзирателство на Евтих.

— Изглежда, че ви е приятно да се влачите по колене и да обирате фъшкиите от пода на конюшните, командувани от любимия състезател на императора, а?

Един от офицерите му се присмял:

— Големи приказки приказваш, Касий, но въпреки това те е страх от Клавдий. Признай си.

— Кой — мен да ме е страх от Клавдий? — креснал Касий. — Ако Сенатът ми каже да отида в лагера да донеса тук главата му, ще го сторя с радост. Не ви разбирам, хора. Удивлявам се, че след като цели четири години ви е управлявал един луд, сега сте готови да предадете управлението на един идиот.

Но Касий не успял да разубеди офицерите. Те напуснали Сената без нито дума повече, събрали войниците си на Форума под военните знамена и се отправили към лагера да положат клетва за вярност към мене. Сенатът, или онова, което било останало от него, сега се озовал сам и незакрилян. Всички, както ми казаха, се нахвърляли да обвиняват съседите си и всяка преструвка на преданост към загубената кауза на Републиката се изпарила. Поне един от всички да се бе показал по-смел, това щеше да е все пак нещо: нямаше да се срамувам толкова от родината си. Отдавна се съмнявах в истинността на някои от героичните предания за древен Рим, разказвани от историка Ливий, а като чух за тази сцена в Сената, започнах да изпитвам недоверие и към любимия ми пасаж, оня, в който се описва душевната сила на древните сенатори след поражението при реката Алия, когато келтите настъпвали към града и всяка надежда за отбраняване на градските стени била загубена. Ливий разказва как младежите, годни за военна служба, заедно с жените и децата се оттеглили в крепостта, след като се запасили с храна и оръжие, решени да я отстояват до последен дъх. Но старците, които щели да бъдат само пречка за обсадените, останали долу и изчакали смъртта си, облечени в сенаторските си одежди, седнали в столовете, стиснали в ръце жезлите си от слонова кост. Когато бях още момче, старият Атенодор ме бе накарал да науча всичко това наизуст и досега не съм го забравил: