Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Отпразнувах триумфа си на Нова година. Сенатът беше тъй добър да ми гласува още пет допълнителни почести. Първо ми гласуваха Гражданската корона. Това бе златен венец от дъбови листа, който отначало се е давал само на войник, притекъл се по време на сражение в помощ на свой другар, който е бил обезоръжен и животът му е бил в ръцете на врага му, убил е врага и е удържал позицията. Този почетен знак бе даряван много по-рядко, отколкото предполагате; защото за свидетел се призоваваше спасеният и негово задължение беше да предаде короната на своя спасител. Беше почти невъзможно да накараш един римски войник да си признае, че е зависел от милостта на своя неприятел и че дължи живота си единствено на превъзхождащата го сила и смелост на своя другар; най-често спасеният се оплакваше, че само се бил подхлъзнал и тъкмо се готвел да стане и да довърши противника си, когато този амбициозен тип се намесил най-нахално и му отнел победата. По-късно почетният знак започна да се дава и на легиони или други войскови командири, които с личната си смелост или умело ръководство са спасили живота на войските под тяхно командуване. По тази причина получих короната и аз и наистина смятам, че си я заслужих, защото не се вслушах в съветите на моя щаб. Носеше надписа „За спасение на живота на съгражданите си“. Сигурно си спомняте, че когато ме въздигнаха за император, преторианците ме бяха принудили да си наложа един подобен венец, оня, с който Калигула се беше наградил за победата си в Герамния. Тогава нямах никакво право да го нося и много се срамувах (макар че и Калигула нямаше право на него), та сега с истинско удоволствие се увенчах с този, който ми се полагаше по право. Второто отличие беше Морската корона. Тази корона, украсена с корабни носове, се даваше за смелост, проявена в морето — например на моряк, който пръв е стъпил на борда на неприятелски кораб, или на адмирал за унищожаване на неприятелска флота. На мен ми бе гласувана, защото бях рискувал живота си, като потеглих по море в бурно време, за да стигна до Британия колкото може по-рано. След време окачих и двете корони високо над главния вход на двореца. (44 г. от н.е.)

Третата почест, с която ме удостои Сенатът, беше наследствената титла Британик. Малкият ми син бе известен с името Друз Британик или само Британик и отсега нататък ще говоря за него с това име. Четвъртата почест се състоеше в издигането на две триумфални арки в памет на моята победа: едната в Булон, защото оттам бе изходната точка на експедицията ми, и другата в самия Рим, на Фламинския път. Облечени бяха в мрамор и украсени от двете страни с трофеи и барелефи, описващи победата ми, а се увенчаваха от бронзови триумфални колесници. Петата беше декретът, с който денят на моя триумф се обявяваше за ежегоден празник на вечни времена. Освен тези пет почести имаше още две, които се даваха на Месалина, а именно правото да седи на предната седалка в театъра до девиците-весталки, редом с консулите, магистратите и чуждите посланици, и правото да използува закрита държавна кола. На Месалина междувременно й бяха гласували всички почести, присъдени приживе на баба ми Ливия, но аз все още се противопоставях да й се даде титлата Августа.

Слънцето се съгласи да грее лъчезарно в деня на триумфа след няколко облачни дни, а кварталните надзиратели и другите длъжностни лица се бяха погрижили Рим да изглежда тъй чист и привлекателен, както всъщност подобава на такъв старинен и достоен град. Фасадите на всички храмове и жилища бяха измити, улиците изметени като пода на самия Сенат, цветя и пъстри предмети украсяваха прозорците, а пред всяка врата бяха наредени маси, отрупани с храна. Храмовете бяха широко отворени, светилищата и статуите бяха обкичени с венци, на олтарите гореше тамян. И цялото население беше облякло празнични дрехи.