Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

След тях вървеше група от държавни роби, наредени двама по двама, които носеха възглавници със златните корони, изпратени ми от съюзнически царе и царства в знак на благодарствено уважение. Следваха ги двадесет и четирима ликтори, всеки с по една брадва, вързана в сноп от пръчки, а самите брадви бяха увенчани с лаврови венци. После идваше колесница, теглена от четири коня, изработена по поръчка на Сената от сребро и абаносово дърво: като се изключат особената й традиционна форма и релефните сцени от двете й страни, представящи две сражения и морска буря, тя твърде напомняше колесницата, която бях натрошил на Златарската уличка, защото ми се бе сторила прекалено скъпа. Теглеше се от четири бели коня и в нея седеше авторът на този летопис — не „Кла-Кла-Клавдий“, нито „Клавдий Идиота“, нито „Оня Клавдий“, нито „Клавдий Пелтека“, нито дори „Бедния чичо Клавдий“, а победният и триумфиращ Тиберий Клавдий Друз Нерон Цезар Август Германик Британик, император, Баща на Отечеството, народен трибун за четвърти последователен път, консул за трети път, удостоен с Гражданската и Морска корона, получил три пъти преди това триумфални орнаменти, както и други по-незначителни отличия, граждански и военни, твърде многобройни, за да се изреждат тук. Тази въодушевена и щастлива личност беше облечена в роба, бродирала със злато, и туника на цветя и държеше в дясната си ръка, която леко потреперваше, лаврова клонка, а в лявата стискаше скиптър от слонова кост отгоре със златно птиче. Венец от делфийски лавър засенчваше челото му и според един древен обичай лицето, ръцете, шията и нозете (всички непокрити места по тялото му) бяха боядисани в яркочервено. В колесницата на Победителя стоеше и малкият му син Британик, който викаше и пляскаше с ръце, приятелят му Вителий, който бе ръководил държавата в отсъствието на Победителя, увенчан с Маслинения венец, невръстната му дъщеричка Октавия, взета в прегръдката на младия Силан, който й бе избран за бъдещ съпруг и който заедно с младия Помпей, женен за дъщерята на Победителя, Антония, бе донесъл на Сената увенчаната с лаври вест за победата. На Силан бяха гласувани триумфални одежди, тъй както и на младия Помпей, който също се намираше в тази колесница и държеше на коленете си Британик. Край колесницата яздеше бащата на младия Помпей, Крас Фруги, който за втори път надяваше триумфалните одежди — първият път бе, след като Галба разгроми катите. Не бива да забравяме държавния роб, който стоеше в колесницата и държеше над главата на Победителя златна корона, обкичена със скъпоценности, дар от римския народ. Негово задължение беше от време на време да прошепва на ухото на Победителя древната фраза: „Погледни зад себе си: помни, че смъртен!“ — това бе предупреждение, че боговете ще се разгневят на Победителя, ако се носи надменно, и не ще закъснеят да го смирят. А за предпазване от уроките на зрителите към бронята на колесницата бяха прикрепени един фалически амулет, едно малко звънче и един бич.

После идваше Месалина, съпругата на Победителя, в държавната й колесница. След нея, пешком, вървяха военачалниците, удостоени с триумфални одежди. Сетне носителите на Маслиновия Венец. След тях по-висшите и по-низши офицери, наградени за проявена храброст. След тях — слоновете. Подире им — камилите, впрегнати две по две в колесници, на които бяха покачени шестте съоръжения за произвеждане на мълнии и гръмотевици, измислени от Калигула и тъй умело използувани от Посид. След това пристъпяше цар Чапла на своите кокили със златна гривна около шията. Казаха ми, че след мене най-много овации събрал цар Чапла. Подире вървеше Посид с Неподостреното копие и испанският окулист, облечен в роба, защото му присъдихме римско гражданство. После идваше римската конница, след нея пехотата в походен строй, с оръжия, обкичени с лаврови клонки. Младите войници викаха: „Io Triumphe!“, и пееха победни химни, но ветераните използуваха правото на свободно слово, което им бе дарено за този ден, и си правеха неприлични шеги по адрес на Победителя. Ветераните от Двадесетия легион бяха съчинили за случая една чудесна песен:

Клавдий беше учен знаменит,
кръв не ля, с мастило бе залят.
С бритите когато почна бой,
той не се уплаши, бе сърцат,
само за оръжие избра
колчета, въже, камилска смрад.
О, о, о!

Колчета, въже, камилска смрад!

Бритите тъй ужасени бяха,
че побягнаха със писък,
който би събудил мъртвите, що спяха.
Викаха те, както вика Клавдий,
щом го свие болката в стомаха.
О, о, о!