Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Макар да не принесох в жертва на Юпитер вождовете, аз му направих приношение от белите бикове, както му предложих и част от плячката (най-хубавите златни украшения от Цимбелиновия дворец) и не пропуснах да сложа в скута на свещената му статуя лавровия венец от челото си. А после аз и придружителите ми в триумфа и Месалина бяхме поканени от колегията на Юпитеровите жреци на голямо обществено пиршество, а войските се разпръснаха и бяха угощавани от гражданите. Дом, чиято трапеза не бе почетена поне от един триумфиращ герой, се смяташе за нещастен. Подшушнаха ми предишната вечер, че Двадесетият легион готвел нова пиянска оргия, подобна на оная, в която бяха участвували по време на Калигуловия триумф: възнамерявали да нападнат Златарската уличка и ако вратите на продавниците се окажели залостени, щели да си послужат с огън или пък да ги разбият. Първо си помислих да завардя улицата с градска стража, но това щеше да доведе до кръвопролития, затуй се сетих да отпуснем на всички войници безплатно по една плоска вино, което да изпият за мое здраве. Напълниха плоските им преди тръгването на процесията, а заповедта ми гласеше никой да не пие, докато тръбачите не възвестят, че жертвоприношението е направено. Виното беше хубаво, но онова, което раздадох на Двадесетия, беше силно подправено с маково семе. Тъй те пиха за мое здраве, а след това заспаха толкова дълбоко, че когато се събудиха, триумфът беше свършил: за жалост един от тях изобщо не се събуди. Но поне през целия ден всичко премина сравнително спокойно.

Когато се стъмни, факелна процесия и група свирачи на флейта ме отведоха у дома в двореца, а зад мен следваше огромна тълпа от граждани, които акламираха и пееха. Бях изморен и след като измих червената боя, веднага си легнах, ала веселбите продължиха през цялата нощ и не ме оставиха да спя. В полунощ станах и придружен само от Нарцис и Палас, тръгнах из улиците. Облякъл се бях като обикновен гражданин в проста бяла роба. Щеше ми се да чуя какво всъщност говорят хората за мене. Смесихме се с тълпата. Стъпалата към храма на Кастор и Полукс бяха изпъстрени с групички от хора, които почиваха и си приказваха: там седнахме и ние. Всички разговаряха помежду си съвсем свободно. Драго ми стана, че най-сетне, след като дълго бе потискано от Тиберий и Калигула, свободното слово отново се бе върнало в Рим, макар доста от онова, което чух, да не ми бе приятно. Общото мнение беше, че триумфът е бил много хубав, но че щял да бъде още по-хубав, ако съм бил дал пари на гражданите, както на войниците, и ако съм увеличил дажбата от зърно. (През тази зима житото пак беше оскъдно, но не по моя вина.) Нетърпеливо се ослушвах да дочуя какво ще разкаже един белязан с рани от битките низш офицер от Четиринадесети легион: той седеше до нас с брат си, когото очевидно не беше срещал от цели шестнайсет години. Отначало не му се щеше да говори за сражението, макар брат му да настоявате, а започна да описва Британия като военна база: смяташе, че ако му се усмихне щастието, можел да разчита на добри печалби. Надявал се скоро да се уволни с ранга на конник: през последните години натрупал доста пари, като срещу заплащане освобождавал от наряд войниците от своя отряд, а пък „на Рейн просто няма къде да си пилееш парите — не е като в Рим“. Но накрая каза:

— Да ти призная, ние — офицерите от Четиринадесетия, не сме доволни от сражението при Брентууд. Императорът го превърна в нещо прекалено лесно. Страшно умен човек е императорът. Стратег. Води се по книгите. Това спъване с въжетата например — чисто военна хитрост. И голямата птица, дето пляскаше с криле и издаваше странни звуци. И това, дето изведе камилите на фланга, за да подплаши вражеските понита с вонята им. Първокласен стратег. Но стратегията за мен не е истински войниклък. Старият Авъл Плавций беше решил да върви направо срещу централното укрепление, та каквото ще да става. Старият Авъл е истински войник. Той щеше да ни даде много по-кървава битка, да бяха го оставили да се оправя. Ние, офицерите от Четиринадесетия, предпочитаме истинската кръвопролитна битка пред тия хитри стратегии. Та нали за това живеем, за кръвопролитното сражение — в това е щастието на боеца, то носи повишение на оцелелите. А този път в Четиринадесетия няма ни едно повишение. Пет-шест подофицерчета убити — и това е всичко. Не, не — той направи нещата прекалено лесни. Аз пак съм по-добре от другите, разбира се: намъкнах се между колесниците с моя водещ отряд и изпотрепах доста британци, спечелих и тази огърлица, не се оплаквам. Но ако се говори за легиона като цяло, сражението не може да се сравнява с другите две, които водихме, преди да дойде императорът: битката при Медуей например беше чудесна, никой не може да го отрече.

Една старица се обади: