Казаха ми, че в края на същата колона се пеели неприлични песни за Месалина, но оттам, където бях, не ги чувах; всъщност да ги бяха пели дори ликторите, които вървяха току пред мене, пак нямаше да ги чуя, защото врявата на тълпата беше неописуема.
След пехотинците следваха части от помощните войски, водени от балеарийците и нубийците.
С това истинската процесия свършваше, но тя бе следвана от развеселена и кряскаща тълпа, празнуваща лъжетриумф на Баба, александрийския смешник, който бе пристигнал в Рим да позабогатее. Той се возел в боклукчийска кола, в която били запрегнати няколко козела, една овца, прасе и лисица. Оцветен бил в синьо, с британска боя от сърпица, облечен в пародия на триумфални одежди. За наметка му служела завивка от шарени парцали, а туниката му се състояла от стар чувал, поръбен с мръсни разноцветни панделки. Вместо скиптър държал зелев кочан, на върха на който имало вързан умрял прилеп, а венецът му бил от магарешки тръни. Най-известният ни местен смешник, Авгурин, неотдавна бе склонил да подели управлението на сдружението на Нехранимайковците с Баба. Смяташе се, че Баба много приличал на мене и затова той всякога играеше ролята на Цезар в представленията, които двамата непрестанно устройваха в бедняшките улички на града. Авгурин играеше ролята на Вителий или на консул, или на преториански префект или на някой от моите министри, в зависимост от обстоятелствата. Имаше голям дар за пародиране. В този случай той представлявал робът, който държал короната над Баба (обърнато нощно гърне, в което от време на време се скривала главата на Баба), и непрестанно го гъделичкал с петльово перо. Чувалената туника на Баба била скъсана отзад и откривала задника му, боядисан в синьо, нашарен с ярки червени черти, които го оприличавали на ухилено човешко лице. Ръцете на Баба треперели силно през цялото време и той отмятал глава в подобие на моя нервен тик, въртял очи и всякога щом Авгурин го задявал, удрял го или с магарешките тръни, или с мъртвия прилеп. В друга боклукчийска кола след него под дрипав навес се излягала огромна гола негърка с пиринчена халка в носа, която кърмела малко розово прасенце. Плячката на този съпернически триумф била изложена на ръчни колички, возени от парцаливи вехтошари: кухненска помия, строшени легла, мръсни сламеници, ръждясали железа, счупени тенджери и всякакви други боклуци — а пленниците били джуджета, шишковци, много слаби мъже, сакати хора, слепци, хидроцефали, както и мъже, болни от ужасни болести или пък подбрани заради страшната си грозота. Останалата част от процесията била съответствуваща на всичко друго: разправяха ми, че моделите и картините, илюстриращи победата на Баба, били едни от най-смешните и неприлични неща, виждани дотогава в Рим.
Като стигнахме до Капитолия, аз слязох и извърших един ритуал, задължителен според обичая, но много изтощителен: изкачих стъпалата към храма на Юпитер коленичил смирено. Младият Помпей и Силан ме подкрепяха от двете страни. По обичая в този миг пленените неприятелски вождове трябваше да бъдат отведени и да се екзекутират в тъмницата до самия храм. Този обичай бе останал от един древен ритуал, изискващ принасянето на човешки жертви в благодарност за победата. Отказах се от него по политически съображения; реших да задържа тези вождове живи в Рим, за да дам пример за милосърдие на ония, които все още отстояваха нашите войски в Британия. Самите брити принасяха в жертва военнопленниците, но би било нелепо с подобно първобитно варварско деяние да се ознаменува намерението ни да цивилизоваме техния остров. Реших да дам на тези вождове и на семействата им малки пенсии от обществените фондове и да ги подтикна да се романизират, та по-сетне, когато образуваме легиони от британски помощни войски, офицерите, които ги командуват, да могат да действуват в другарско сътрудничество с нашите собствени войски.