Читаем Аз съм пратеникът полностью

Аз съм пратеникът

- Работодателят ни изпрати - отвръща Дарил.

- Каза, че ще си тук - намесва се и Кийт. Тази вечер работят добре в екип. - И ние дойдохме. - Той ми се усмихва почти съчувствено. - Досега не е грешил.

Опитвам се да мисля, да открия някакъв смисъл във всичко това.

- Хубаво... - започвам, но установявам, че нямам думи да продължа изречението. Все пак ги намирам. - За кого работите?

Дарил клати глава.

- Не знаем, Ед. Просто правим онова, което ни се казва. - И се опитва да обобщи: -Но тази вечер си изпратен тук, за да си припомниш, че не искаш да умреш по същия начин като баща си. Разбираш ли?

Кимам утвърдително.

- Имаме да ти кажем още едно последно нещо и после изчезваме от живота ти завинаги.

Наострям уши.

- Какво е то?

Те вече си тръгват.

- Че трябва да почакаш още малко, разбираш ли?

И аз стоя и чакам.

Какво друго ми остава?

Гледам как Дарил и Кийт спокойно се отдалечават в нощта. Отиват си и вече никога няма да ги видя.

Благодаря казвам, но те не чуват. Жалко, че няма никога да го чуят.

Минават още няколко дни и разбирам, че нямам друг избор, освен да чакам. Почти съм се отказал, когато една сутрин, докато се прибирам от работа, ме спира младеж с джинси, яке и шапка.

Сяда отзад.

Както си му е редът.

Питам го накъде да карам.

Както си му е редът.

И чувам отговора.

"Шипинг Стрийт" 26.

Това вече не е в реда на нещата.

Вцепенявам се и едва не набивам спирачки.

- Карай - казва той, без да ме погледне. - Накъдето ти казах, Ед. "Шипинг Стрийт"

26.

Потеглям.

Никой от нас не проронва дума до града. Карам внимателно, с неспокойно шарещ поглед и разтуптяно сърце. Завивам но моята улица и спирам пред моята врата.

Човекът на задната седалка сваля шапката си и вдига глава. Една сега успявам да го видя в огледалото.

- Ти! - възкликвам.

- Да.

Нещо по-силно от изненада и потрес сковава всяка моя възможна мисъл или реакция - защото на задната седалка на таксито ми седи провалилият се банков обирджия от началото на тази история. Червеникавите му бакенбарди са си на мястото и е все така грозен.

- Шестте месеца минаха - съобщава ми той. Този път звучи недружелюбно.

- Но...

- Не задавай въпроси, просто карай. Закарай ме на "Едгар Стрийт" 45.

Карам го.

- Помниш ли това място? - пита той.

Помня го.

- А сега на "Харисън Авеню" 13.

С неуспелия банков обирджия обикаляме всички адреси един по един. Отиваме при Мила и Софи, при отеца и Анджи Карузо, при братята Роуз.

- Помниш ли? - пита ме той всеки път.

В таксито си припомням всяко от тези места, всяко послание.

- да - казвам му. - Помня.

- Добре. Сега на "Глори Роуд".

- "Клоун Стрийт" и къщата на майка ти.

- "Бел Стрийт".

- Последните три ги знаеш.

Караме из улиците на града, докато слънцето се издига в небето Отиваме до Ричи, на площадката с неподдържаната трева, до къща та на Одри. Всички тези места ми навяват спомени. Понякога ми ги иска да спра и да остана. Завинаги.

С Ричи в реката.

С Марв на люлките.

Да танцувам с Одри в тихия пожар на изгрева.

- А сега накъде? - питам го, когато стигаме пред нас.

- Слизай - казва ми той и вече не мога да се сдържам.

- Ти беше, нали? Обра банката, защото знаеше, че...

- Млъкни, Ед!

Стоим до таксито на утринното слънце. Той вади нещо от джоба на якето си. Малко плоско огледалце.

- Помниш ли какво ти казах на процеса, Ед?

- Помня.

Не знам защо, но усещам как започва да ми пари на очите.

- Кажи ми.

- Каза всеки път, като погледна в огледалото, да си спомням, че гледам мъртвец.

- Точно така.

Пишман крадецът прави крачка и застава пред мен. На устните му играе лека усмивка, когато вдига огледалцето към лицето ми. Вглеждам се в себе си.

- Сега мъртвец ли виждаш? - пита той.

Отново в мен нахлуват образите на всички тези места и хора. Прегръщам момиченцето на верандата, представям се за Джими пред една великолепна старица. Гледам как едно момиче бяга с най-прекрасните окървавени стъпала на света.

Смея се на вълнението, изписано на лицето на един вярващ човек. Виждам сладоледените устни на Анджи Карузо и усещам предаността на братята Роуз. Гледам как мракът над едно семейство се озарява от силата и славата, позволявам на майка ми да излее истината, любовта и разочарованието на живота си, седя в киното на един самотен мъж.

Гледам в огледалото и виждам как стоя с моя приятел в реката, как Марвин Харис люлее дъщеря си на люлката високо в небето, как танцувам с любовта и с Одри цели три минути...

- Е? - пита той отново. - Още ли виждаш мъртвец?

- Не - отговарям този път.

- Значи си е струвало.

Той е отишъл в затвора заради тези хора.

Отишъл е в затвора заради мен.

И сега си тръгва с няколко последни думи.

- Довиждане, Ед. Най-добре се прибирай.

И изчезва.

Също като Дарил и Кийт, вече никога няма да го видя.