Аз съм пратеникът

Случвало ли ви се е дори едно протягане на краката да ви идва в повече? Ето така се чувствам тези дни и седмици, докато работя и чакам Жокерът да се разкрие.

Какво ще се случи в моята съборетина на "Шипинг Стрийт" 26?

Кой ще дойде?

На 7 февруари на вратата ми се чука и аз понечвам да хукна, но спирам насред пътя. Това ли е?

Влиза Одри.

- Напоследък зачезна някъде, Ед - казва тя. - Марв се е опитвал да ти се обади, но не те е намерил.

- Работех.

- И?

- Чаках.

Тя сяда на дивана и пита:

- Какво?

Бавно ставам, отивам до шкафчето в спалнята и изваждам четирите карти. Връщам се и й ги показвам една по една.

- Кари - казвам. - Отметнато.

Пускам картата и гледам как плавно се рее към пода.

- Спатии, отметнати. - Отново картата полита към килима. - Пики и купи - също отметнати.

- И сега какво? - Одри вече е забелязала колко съм блед и измъчен.

Вадя Жокера от джоба си.

- Ето това - казвам. И я моля. Почти със сълзи на очи. - Одри, кажи ми, моля те, че си била ти! Кажи, че ти си ми ги пращала! Кажи ми, че си искала да помагам на хората и...

- И какво, Ед?

Затварям очи.

- И аз самият да стана по-добър, да бъда нещо повече.

Думите падат на пода при картите и Одри се усмихва. Усмихва се, а аз я чакам да си признае.

- Кажи ми - настоявам. - Кажи, че...

Тя се предава.

Казва ми истината.

Думите се отронват почти несъзнателно от устните й.

- Не, Ед - бавно изрича Одри. - Не съм аз.

Тя поклаща глава и ме поглежда.

- Съжалявам, Ед. Наистина съжалявам. Иска ми се да беше така; но...

Думите й увисват във въздуха.

J.Краят не е край

Най-сетне.

Още някой тропа по вратата ми и знам, че е онзи, когото чакай Късно е и ръката е груба. Обувам се, преди да отида да отворя. Дишай дълбоко, Ед.

Така и правя.

- Стой тук - казвам на Портиер, който ме посреща в коридора, но той идва с мен до вратата.

Отварям. Отвън стои мъж в костюм.

- Ед Кенеди?

Плешив, с дълги мустаци.

- да - казвам.

Той пристъпва към вратата.

- Имам нещо за вас. Може ли да вляза?

Достатъчно приветлив е и решавам, че щом иска да влезе, трябва да го пусна. Отстъпвам крачка назад. Човекът е висок, на средна възраст, а гласът му е учтив и внушава доверие.

- Кафе? - питам, но той отказва.

- Не, благодаря.

Чак тогава виждам куфарчето в ръката му. Той сяда и го отваря. Вътре има увит сандвич, ябълка и плик.

- Сандвич? - предлага ми.

- Не, благодаря.

- И правилно. Жена ми прави ужасни сандвичи - днес не можах да го изям.

Той бързо си връща деловия вид и ми подава плика.

- Благодаря - казвам разтреперан.

- Ще го отворите ли?

- Кой ви изпраща?

Пронизвам го с поглед и явно за момент го хващам неподготвен.

- Отворете го.

- Кой ви праща?

Но вече не мога да се сдържам. Бъркам в плика и познатият почерк ме приветства. Скъпи Ед, краят е близо.

Мисля, че е най-добре да тръгваш за гробището.

- Гробището ли? - питам аз и се сещам, че утре се навършва точно една година от смъртта на баща ми.

Моят баща.

- Баща ми - казвам на мъжа. - Кажете ми, той ли е?

- Не знам за какво говорите.

- Защо? - почти го сграбчвам.

- Аз... - понечва да каже той.

- Какво?

- Мен ме пратиха тук.

- Кой ви прати?

Но мъжът само навежда глава и изрича натъртено:

- Не знам. Не знам кой е.

- Баща ми ли стои зад всичко това? - питам. - Той ли го е организирал, преди да

умре? Той ли..

Чувам думите на майка ми.

Ти си точно като него.

Баща ми ли е този, който е оставил инструкции на някого да организира всичко това? Помня, че съм го виждал да се разхожда по улиците нощем, докато карам таксито. Правеше го, за да изтрезнее. От време на време го качвах, когато се прибираше от кръчмата.

- Оттам е знаел адресите - изричам на глас.

- Моля?

- Нищо - отговарям и това е последното, което си казваме, защото вече съм навън. Тичам по улицата към гробището. Нощта е обагрена в синьо и черно. Небето е застлано с циментови облаци.

Гробището изниква пред мен и аз се насочвам към алеята, където е гробът на баща ми. Наблизо стоят някакви пазачи.

Такива ли са наистина?

Не.

Дарил и Кийт са. Забавям крачка и спирам, а те ме наблюдава т. Дарил се обажда:

- Поздравления, Ед.

Поемам си дъх.

- Баща ми? - питам.

- Наистина си като него - съобщава ми Кийт. - И имаше голяма вероятност да умреш точно като него - едва частица от онова, което можеш да бъдеш...

- Значи той ви е пратил да направите това? Организирал го е, преди да умре?

Дарил приближава.

- Знаеш ли, Ед, винаги си бил безнадежден случай, точно като твоя старец. Не се засягай.

- Не се засягам.

- Наеха ни да те изпитаме - да видим дали можеш да избегнеш този живот.

Той небрежно сочи гроба.

Сега и Кийт приближава.

- Единственият проблем е - казва той, - че не баща ти пи из праща.

Трябва ми малко време да осъзная чутото.

Не е Одри. Не е и баща ми.

Хиляди въпроси се тълпят в мен като гъмжило от хора, които излизат от мач или концерт. Бутат се, напират, спъват се. Някои успяват да се промъкнат през навалицата. Други остават по местата си и чакат да се отвори пролука.

- Тогава какво правите тук? - питам ги. - Откъде знаехте, че точно сега ще дойда?