Аз съм пратеникът

Музиката затихва.

Г ласът се извисява.

Това отново е музиката на сърцата, но този път много по-хубава. Ние се движим и кръжим, а дъхът на Одри гали шията ми.

- Ммм - простенва тихо тя.

Танцуваме на пътеката. Прегръщаме се. В един момент я пускам и бавно я завъртам. Тя се връща при мен и ме целува леко, съвсем леко по врата.

Обичам те, искам да й кажа, но не е нужно.

В небето гори пожар, а аз танцувам с Одри. Дори когато песента свършва, не се пускаме веднага. Мисля, че сме танцували около три минути.

Три минути, за да й кажа, че я обичам.

Три минути, за да ми признае, че и тя ме обича.

Тя проговаря, когато се пускаме, но устните й не изричат любовни думи. Одри притваря едното си око и казва:

- Е, Ед Кенеди?

Усмихвам се.

Тя ме посочва с пръст.

- Но искаш да си само ти, нали?

- да - съгласявам се.

Гледам босите й крака, глезените, прасците, накрая вдигам поглед към лицето й. Снимам я в паметта си. Уморените й очи и смачканата от възглавницата коса с цвят на слама. Усмивката, едва докосваща устните й. Малките й уши и правилният й нос. И последните остатъци от любов, които странно защо не изчезват...

Тя си позволи да ме обича за три минути.

Могат ли три минути да продължат вечно, питам се, но вече знам отговора.

Сигурно не - отговарям си. - Но може би продължават дос-татъчно дълго.

К.♥ Край ♥

Вземам касетофона и оставаме още малко така. Тя не ме кани да вляза, а аз не я питам дали може. Стана това, което трябваше да стане. Обръщам се и казвам:

- Е, Одри, доскоро. Може би до следващите карти. А може и преди това.

- Доскоро - кима тя и аз тръгвам към къщи с касетофона под мишница.

Дванайсет послания са изпълнени.

Приключени са четири аса.

Имам чувството, че това е най-великият ден в живота ми.

Жив съм - мисля си. - Победих. За пръв път от месеци се чувствам свободен и по целия път до дома ме съпровожда чувството на удовлетворение. То остава с мен дори когато влизам вкъщи, целувам Портиер и правя в кухнята кафе за двамата. Докато го пием, в стомаха ми пропълзява друго чувство, намотава се на кълбо и се пръсва.

Не знам защо е така, но цялото удовлетворение изчезва на секундата, когато Портиер вдига поглед към мен. Чуваме как отвън някой вдига и пуска метално резе, после си плюе на петите.

Бавно отивам до вратата, слизам по стъпалата на верандата и излизам на двора.

Там е пощенската ми кутия. Леко изкривена. Има гузен вид. Сърцето ми се мята.

Тръгвам и ме побиват тръпки, когато я отварям.

О, не. Не!

Протягам ръка и напипвам още един последен плик. На него е написано името ми и вече знам какво има вътре.

Една последна карта.

Един последен адрес.

Затварям очи и падам на колене на моравата. Мислите ми се препъват.

•k’k’k

Една последна карта.

Механично и бавно отварям плика и когато очите ми намират адреса, всяка мисъл в мен угасва и умира. Там пише:

"Шилинг Стрийт " 26

Моят адрес.

Последното послание е за мен.

ПЕТА ЧАСТ: ЖОКЕРЪТ

J. Смехът

Улицата е празна и тиха. Жокерът ми се смее.

Всичко е притихнало, ако не броим беззвучния смях на шута в ръцете ми. Той се киска оглушително.

Тревата е покрита с роса. Стоя сам и стискам картата. От самото начало ме следят, но никога не съм се чувствал толкова уязвим, толкова разголен. Изпадам в паника. Вътре. Какво ме чака вътре?

Влизай, казвам си и прекосявам подгизналата от влага трева. Естествено не ми се иска да влизам, но имам ли избор? Ако вътре има някой, нищо не мога да направя. Стъпките ми оставят мокри отпечатъци по циментовата веранда.

Влизам в кухнята.

- Има ли някой? - викам.

Но в кухнята ми няма никой.

В цялата къща сме само Портиер, Жокерът и аз. Едва се сдържам да не надникна под леглото, макар да знам, че това не е в стила на случващото се. Могат да пият от кафето ми, да ползват тоалетната ми, да се къпят в банята ми и други неща от този род. В къщата ми няма никой и нищо. Навсякъде цари тишина. Портиер се прозява и се облизва и това е всичко.

Минават часове, докато дойде време да ида на работа.

- Накъде? ’

- "Мартин Плейс”, ако обичате.

С всеки следващ курс изпадам във все по-голямо вцепенение и за пръв път не говоря с никого през целия ден. Не обсъждам времето. Не коментирам кой е спечелил през уикенда, не приказвам за състоянието на пътищата или подобни празни глупости, които запълват тишината в таксиметровата кола.

Това е първия ден.

Втория е същото.

На третия ден нещо се случва.

На път за вкъщи едва не катастрофирам на едно кръгово кръстовище. Някакво комби пред мен иска да мине, но вместо да се концентрирам върху него, поглеждам надясно. То спира рязко, спирачките изсвирват и едва успявам да спра на една боя разстояние от задната му броня.

На седалката до мен лежи Жокерът.

Той полита напред.

Пада на пода.

И се смее.

J. Седмиците