Аз съм пратеникът

Мисля, че му беше приятно да се отнасям с него както преди, макар че никога вече няма да бъдем такива приятели, каквито бяхме. Сега в паметта ни винаги ще го има това.

Една сутрин, когато излизам с колата от гаража на "Свободни таксита", виждам Мардж да подтичва към мен и да ми маха да спра. Спирам и свалям стъклото. Тя изрича запъхтяно:

- Радвам се, че те хванах - обадиха се за една работа снощи, Ед. Звучеше като да е лично. - Днес за пръв път забелязвам, че Мардж има много бръчки, но по някакъв начин това я прави още по-дружелюбна. - Не исках да го казвам по уредбата...

- Къде? - питам.

- Беше жена, момиче, и пита специално за теб. Днес в дванайсет.

Усещам го. Знам го.

- "Кабрамата Роуд" ли? - питам я. - Обърн?

Мардж кимва. Благодаря й.

- Нямай грижа, душко - отговаря тя.

Първата ми мисъл е да се обадя на Марв и да му кажа. Не го правя. Клиентът на първо място. В края на краищата съм професионалист все пак.

Минавам обаче покрай мястото, където той работи от известно време, някакъв нов обект близо до "Глори Роуд". Камионът на баща му е там и това ми е достатъчно. Отминавам.

По обяд спирам пред къщата на Сюзан Бойд в Обърн. Тя излиза веднага с дъщеря си и носи детска седалка за кола.

Спираме за миг.

Сюзан има дълга коса с цвят на мед и очи с цвят на кафе, но доста по-тъмни от моите. Кафе без мляко. Много е слаба. Косата на дъщеря й е същата на цвят, но все още доста къса. Около ушите й се завиват къдрици. Тя ми се усмихва.

- Това е Ед Кенеди - казва майка й. - Кажи "здравей", съкровище.

- Здравей, Ед Кенеди - казва момиченцето.

Клякам до него.

- А ти как се казваш?

Има очите на Марв.

- Мелинда Бойд. - Хлапето се усмихва разкошно.

- Страхотна е - казвам на Сюзан.

- Благодаря.

Тя отваря задната врата и намества детето. Чак сега осъзнавам, че Сюзан е майка. Гледам я, докато проверява дали седалката е добре закрепена. Все така хубава е.

Сюзан работи на половин работен ден. Мрази баща си. Мрази и себе си заради това, че не се бори. Съжалява за всичко.

- Но обичам Мелинда - казва ми. - Тя е единственото хубаво нещо сред цялата тази

грозота. - Сюзан седи до дъщеря си и ме гледа в огледалото. - Заради нея си струва.

Паля колата и потегляме.

Само шумът на двигателя изпълва купето, докато Мелинда Бойд спи, но когато се събужда, тя започва да си играе, да приказва, да танцува с ръце.

- Мразиш ли ме, Ед? - пита Сюзан, докато наближаваме града.

Помня, че и Одри ме питаше същото. Поглеждам я в огледалото.

- Защо да те мразя?

- Заради това, което причиних на Марв.

Думите, които ми идват, са кратки и ясни. Може да съм ги репетирал подсъзнателно. Казвам:

- Ти беше дете, Сузи. Марв също. А баща ти си беше баща ти... Донякъде даже ми е жал за него. Явно го боли.

- Да, но това, което сторих на Марв, е непростимо.

- Е, все пак се возиш в това такси, нали? - отново я поглеждам.

Сюзан Бойд се замисля и кимва.

- Знаеш ли, Ед? - поклаща глава тя. - Никой не е говорил е баща ми по начина, по който му говореше ти.

- И не се е изправял срещу него като Марв.

Тя отново кимва.

Казвам й, че мога да я закарам до работата на Марв, но тя предпочита да спрем на една детска площадка наблизо.

- Правилно - съгласявам се и тя остава да чака.

Марв спира да удря с чука за малко. Нависоко е, лапнал няколко пирона. Използвам затишието и се провиквам:

- Марв, трябва да дойдеш с мен!

Той вижда, че съм сериозен, спира, изплюва пироните, сваля колана с инструментите и слиза. В колата имам чувството, че е по-нервен от онази вечер.

Стигаме детската площадка и слизаме.

- Чакат те - казвам му, но не вярвам да ме чува. Сядам на капака, а Марв тръгва колебливо нататък.

Тревата е суха, жълта и неподдържана. Стара площадка. Хубава, с желязна пързалка, люлки и всичко останало, както си му е редът. Никакви пластмасови боклуци.

Лек ветрец гали тревата.

Марв се обръща да ме погледне и виждам страха, стаен в очите му. Върви бавно към люлките, където го чака Сюзан Бойд. Мелинда седи на една от тях.

Марв изглежда толкова голям.

Походката му, ръцете му, страхът му.

Не чувам нищо, но виждам, че говорят и огромната длан па Марв поема ръката на дъщеря му. Виждам, че иска да я вдигне, да и прегърне, да я притисне до себе си, но не го прави.

Мелинда скача пак на люлката. Марв иска с поглед разрешение от Сюзан и лекичко я залюлява.

След няколко минути Сюзан тихо се отдалечава и идва при мен.

- Добър е с нея - казва меко тя.

- Така е. - Усмихвам се заради приятеля си. Чуваме виковете на Мелинда.

- По-високо, Марвин Харис! По-високо, моля те!

Постепенно той я залюлява по-силно. Докосва гърба на дъщеря си с две ръце, а ясният й чист смях оглася небето.

Когато Мелинда се уморява да се люлее, Марв спира люлката. Момиченцето слиза, хваща ръката на баща си и го довежда при нас. Още отдалече виждам как по лицето на Марв се стичат сълзи, прозрачни като стъкло.

Усмивката на Марв и огромните прозрачни сълзи са едни от най-красивите неща, които някога съм виждал.

10.♥ ОДРИ. Част първа: три нощи чакане ♥

В нощта след деня на люлката не спя.