Аз съм пратеникът

През цялото време пред очите ми е Марв, който люлее дъщеря си или идва към нас и я държи за ръка. Към полунощ чувам гласа му пред вратата. Отварям. Той изглежда точно така, както се чувства.

- Излез - казва ми.

Излизам и приятелят ми Марвин Харис ме прегръща. Притиска ме толкова силно, че мога да го помириша и да вкуся радостта, която струи от него.

Значи съм отметнал Ричи и Марв. Предал съм двете послания според силите си.

Остава само едно.

Одри.

Не искам да губя време. Толкова работа съм свършил от обира насам. Отхвърлил съм единайсет послания и това е последното. Най-важното. Следващата нощ отивам пред къщата на Одри и наблюдавам. Известно време очаквам Дарил и Кийт да се появят отново, но те не идват. Знам какво правя, а когато нещата стоят по този начин, като че ли ме оставят на мира.

Не съм застанал точно срещу къщата й, а в градинката малко по-надолу по улицата. Това е нова детска площадка, миниатюрна, с пластмасови съоръжения. Тревата е подрязана и чиста.

Къщата й е част от онези жилищни комплекси от десетина сгради, сякаш закрепени с телбод една за друга, с редици паркирани отпред коли.

Ходя там три нощи поред. И трите пъти Саймън идва, но нито веднъж не ме вижда как дебна от градинката. Всичките му мисли са насочени към Одри и към онова, което ще правят. Дори от такова разстояние усещам желанието му, когато слиза от колата си.

Той влиза, а аз се приближавам, заставам до пощенските кутии и гледам.

Ядат.

Правят секс.

Пият.

Пак правят секс.

Звукът му се процежда под вратата, а аз стоя и си припомням разговора със Саймън на Коледа, когато той ме взе от Мила.

Знам какво трябва да дам на Одри.

Одри не обича никого.

Не иска.

Но мен ме обича.

Обича ме и поне веднъж трябва да си позволи това чувство. Да го поеме. Да го опознае изцяло. Само веднъж.

И трите нощи стоя до сутринта. Саймън си тръгва преди изгрев слънце. Сигурно има повикване в града рано сутринта.

На третата нощ се решавам.

Утре.

Да.

Утре ще го направя.

J.♥ Опасенията на Марв ♥

На другата вечер, точно преди да тръгна за Одри, Марв отново е пред вратата ми, този път с въпрос. Излизам, но той не тръгна след мен. От верандата казва:

- Ед, тези пари трябват ли ти още? - И ме гледа загрижено, Извинявай, бях забравил за тях.

- Не го мисли - казвам. - Може би изобщо няма да ми трябват.

Под мишница държа забравен стар касетофон с касета вътре.

Гласът на Марв ме застига като ласо и ме принуждава да се обърна.

- Трябвали ли са ти изобщо? - пита замислено.

Приближавам се към него.

- Не - поклащам глава. - Не, Марв. Не са ми трябвали.

- Защо тогава? - Той слиза по стълбите и застава лице в лице с мен. - Защо каза...

- Онази карта, дето я получих по пощата... аз не я изхвърлих тогава.

Ако Ричи заслужава истината, това важи и за Марв. Обяснявам му. Всичко.

- Марв, минах през кари, спатии, пики и сега имам още една купа.

- И аз бях...?

- Да, Марв, ти беше при купите.

Той притихва.

Озадачен е.

Стои на моравата ми и не знае какво да каже - но изглежда щастлив.

Вече съм се отдалечил, когато извиква след мен:

- Последната Одри ли е?

Обръщам се и правя няколко крачки заднешком, без да отговоря.

- Късмет тогава! - казва той.

Този път се усмихвам и му махвам.

Q.♥ Одри. Част втора: цели три минути ♥

Всичко е същото, но тази нощ до мен се поти касетофонът ми, а луната се издига, снишава се и избледнява с идването на утрото. Питам се за миг защо не съм си навил будилника, за да дойда на разсъмване, но знам, че трябва да направя всичко, както си му е редът. Трябва да изстрадам нощта, за да го направя както трябва.

Протягам крака, но нощта е още по-протяжна. Първата светлина ме плаши.

Боря се със съня, когато чувам затръшване на врата, после колата на Саймън. Той излиза на улицата с широк тромав завой. Минава минута и чувствам, че времето е дошло. Всичко си е на мястото.

Касетофонът. Светлината.

И стъпките ми към вратата на Одри.

Чукам.

Няма отговор.

Отново свивам юмрук, но вратата се открехва и през пролуката се промъква умореният глас на Одри.

- Да не си забравил нещо?

- Аз съм - казвам.

- Ед?

- Да.

- Какво...

Ризата ми е като цимент. Джинсите ми са от дърво, чорапите от шкурка, а обувките ми са наковални.

- Тук съм - прошепвам. - За теб.

Одри, момичето, жената, е в розова нощница.

Тя отваря вратата и стои боса, изтрива с юмрук съня от очите си. Напомня ми за малката Анджелина.

Хващам ръката й и бавно я извеждам на пътеката. Тежестта с изчезнала, сега сме само двамата с нея. Оставям касетофона на посипаната с парчета кора трева, клякам и натискам копчето.

Отначало въздухът се изпълва със статичен шум. После зазвучава музика. Бавно, тихо, сладостно отчаяние, чието име няма значение. Представете си най-нежната, най-силната, най-красивата песен, която знаете. Това е тя. Вдишваме я и очите ми се впиват в Одри.

Приближавам се и хващам ръцете й.

- Ед, какво...

- Шшшг.

Обгръщам я с ръце, тя също ме прегръща.

Обвива ръце около врата ми и отпуска глава на рамото ми. От нея лъха на секс, единствената ми надежда е, че тя долавя полъха на любов от мен.