Аз, вещицата

— Вече съм забъркана, Даяна. Твоята връзка с Матю поставя в опасност всяко същество в тази стая. Ако вие двамата имате деца, всичко ще се промени. А сега на всичкото отгоре той забърка и Рицарите на Лазар. — Мириам беше бясна не по-малко от мен. — Колкото повече същества са замесени във вашата връзка, толкова по-вероятно е да има война.

— Не ставай глупава. Война? — Усетих зловещи бодежи в раните, които Сату бе оставила по гърба ми. — Войни се водят между нации, а не защото вещица и вампир се обичат.

— Това, което Сату стори с теб, беше предизвикателство. Матю отвърна точно както те се надяваха: като свика братството. — Мириам изсумтя с отвращение. — Откакто ти влезе в Бодлианската библиотека, той изгуби контрол над сетивата си. А последния път, когато това се случи заради жена, съпругът ми умря.

Стаята притихна като гробница. Дори баба ми изглеждаше стресната.

Матю не беше убиец, поне все това си повтарях. Но е убивал, за да се храни, а също така в пристъп на гняв. Знаех го и въпреки това го обичах. Щом можех да обичам толкова силно подобно същество, какво говореше това за мен?

— Успокой се, Мириам — предупреди я Маркъс.

— Няма — озъби му се тя. — Това си е моята история, а не твоята.

— Тогава ни я разкажи — троснах се и стиснах ръба на масата.

— Бетран беше най-добрият приятел на Матю. Когато Елинор Сен-Леже беше убита, Йерусалим бе на прага на война. Англичаните и французите се бяха хванали за гушите. Той събра Рицарите на Лазар, за да разрешат конфликта. Тогава за малко човешките същества да ни изобличат. — Тънкият глас на Мириам трепереше. — Елинор умря от ръката на Матю, тогава той бе лидер на братството, също като сега. Съпругът ми пое вината, за да защити него и ордена. Един палач сарацинец го обезглави.

— Съжалявам, Мириам, наистина съжалявам за смъртта на съпруга ти. Но аз не съм Елинор Сен-Леже, нито сме в Йерусалим. Станало е отдавна и Матю вече не е същият.

— На мен ми се струва сякаш беше вчера — отвърна Мириам. — Матю дьо Клермон все иска това, което не може да има. Изобщо не се е променил.

Стаята утихна. Сара изглеждаше втрещена. Историята на Мириам бе потвърдила най-страшните й подозрения за вампирите изобщо и за Матю в частност.

— Може би ще му останеш вярна, дори и след като го опознаеш — продължи Мириам с мъртвешки глас. — Но колко същества ще унищожи той в твое име? Мислиш ли, че Сату Ярвинен ще избяга от съдбата на Джилиан Чембърлейн?

— Какво се е случило с Джилиан? — попита Ем, повишавайки глас.

Мириам понечи да отговори, но пръстите на дясната ми ръка инстинктивно се свиха. Щракнах с показалеца и средния пръст към нея. Тя сграбчи шията си и издаде гърлен стон.

„Това не беше много любезно, Даяна — сгълча ме баба ми и ми размаха пръст. — Не си изпускай нервите, момиче.“

— Не се бъркай, бабо, ти също, Мириам. — Изгледах и двете унищожително и се обърнах към Ем. — Джилиан е мъртва. Тя и Питър Нокс ми изпратиха снимка на мама и татко от Нигерия. Беше заплаха и Матю се почувства длъжен да ме защити. Това за него е инстинкт, като дишането. Моля те, опитай се да му простиш.

Ем пребледня.

— Матю я е убил, задето ти е пратила снимка?!

— Не само заради това — обади се Маркъс. — Тя шпионираше Даяна от години. Джилиан и Нокс са влизали в жилището й в „Ню Колидж“ и са го обърнали с главата надолу. Търсели са ДНК, за да научат повече за способностите й. Ако бяха разбрали това, което ние знаем…

Ако Джилиан и Нокс бяха научили за изследванията, моята съдба щеше да е по-лоша от смъртта на Джилиан. Обаче фактът, че не го бях чула от Матю, ме съсипваше. Скрих мислите си, като се опитах да пусна капаците зад очите си. Нямаше нужда лелите ми да разбират, че съпругът ми крие тайни от мен.

Но нищо не можех да скрия от баба. „О, Даяна — прошепна тя, — сигурна ли си, че знаеш каква правиш?“

— Искам всички да напуснете къщата ми. — Сара бутна стола си назад. — Ти също, Даяна.

В мазето под всекидневната нещо се разтресе и залюля цялото дюшеме. Трусът се издигна по стените и стъклата на прозорците задрънчаха. Столът на Сара се плъзна напред и я затисна към масата. Вратата между трапезарията и всекидневната се затвори с трясък.

„На къщата никога не й харесва, когато Сара се опитва да командва“, коментира баба ми.

Моят стол се дръпна назад и безцеремонно ме изсипа на пода. Хванах се за масата и се повдигнах. Когато вече бях на крака, невидими ръце ме уловиха, завъртяха ме и ме бутнаха навън от стаята към предната врата. Трапезарията се затвори зад гърба ми и хвана в капан две вещици, двама вампири и един призрак. Чуха се приглушени гневни викове.

Друг призрак, който никога преди това не бях виждала, излезе от килера и ме повика. Беше на жена. Тя носеше корсаж със сложна бродерия и тъмна широка пола, стигаща до пода. Лицето й бе набръчкано от старост, но несъмнено имаше дългия нос и упоритата брадичка на семейство Бишъп.

„Внимавай, дъще. — Гласът й бе плътен и дрезгав. — Ти си дете на кръстопът. Нито си тук, нито си там. Това е опасно място.“

— Коя си ти?