Аз, вещицата

Тя погледна към предната врата, без да ми отговаря. Вратата се отвори леко и без звук, макар обикновено ръждясалите й панти все да скърцаха. „Винаги съм знаела, че той ще дойде, и то заради теб. Моята майка ми го каза.“

Разкъсвах се между двете семейства — Бишъп и Дьо Клермон. Част от мен искаше да се върне в трапезарията, а друга част копнееше да бъде с Матю. Призрачната жена се усмихна на моята дилема.

„Ти винаги си била помежду нещо, вещица наполовина. Но няма пътека пред теб, която да не включва и него. Която и от тях да избереш, ще трябва да го вземеш със себе си.“

Тя изчезна, оставяйки фосфоресциращи следи. През отворената врата видях бледото лице и ръце на Матю, беше като размазано светло петно в дъното на алеята. Когато го зърнах, вече ми беше лесно да взема решение.

Излязох и придърпах ръкавите си над дланите, за да ги предпазя от студа. Вдигнах едното си стъпало… и когато го поставих на земята, гърбът на Матю вече беше точно пред мен. Само една стъпка ми беше достатъчна, за да прекося цялата алея.

Той говореше бясно на окситански. Сигурно от другата страна на линията беше Изабо.

— Матю — повиках го тихо. Не исках да го стресна.

Той се обърна рязко и се намръщи.

— Даяна, не те чух да идваш.

— Нямаше как да ме чуеш. Може ли да говоря с Изабо? — И се пресегнах към телефона.

— Даяна, по-добре…

Семействата ни бяха хванати в капан в трапезарията, а Сара заплашваше да ни изхвърли всичките. Имахме твърде много проблеми, за да си позволим да прекъсваме връзките с Изабо и Март.

— Какво беше казал Ейбрахам Линкълн за къщата?

— „Разделената къща не може да издържи нищо“ — цитира Матю с озадачена физиономия.

— Точно така. Дай ми телефона. — Той неохотно го направи.

— Даяна? — Гласът на Изабо звучеше нетипично враждебно.

— Каквото и да ти е казал Матю, аз не съм ти сърдита. Нищо лошо не е станало.

— Благодаря ти — въздъхна тя. — Опитвах се да му обясня, че това беше просто усещане, което помним бегло от много отдавна. Тогава Диана беше богинята на плодородието. Твоят мирис ми напомни за онова време и за жриците, които помагаха на жените да зачеват.

Очите на Матю ме докосваха през мрака.

— Ще кажеш ли и на Март?

— Разбира се, Даяна. — Тя млъкна. — Матю ми съобщи резултатите от изследванията ти и за теориите на Маркъс. Толкова много са го стреснали, че дори ми разказа твоите тайни. Не знам дали да плача от радост или от мъка при тази новина.

— Рано е да се каже, Изабо. Може би и двете?

Тя тихо се засмя.

— Няма да е за първи път децата ми да ме разплакват. Но никога не бих се отказала от тъгата, ако това означава да се откажа и от радостта.

— Всичко вкъщи наред ли е? — Думите сами излязоха от устата ми и погледът на Матю омекна.

— Вкъщи? — Изабо също разбра значението на думата. — Да, всички тук сме добре. Много е… тихо, откакто вие двамата заминахте.

Очите ми се напълниха със сълзи. Въпреки строгостта й, у Изабо имаше нещо много майчинско.

— Боя се, че вещиците са по-шумни от вампирите.

— Да. И щастието винаги е по-шумно от тъгата. В този дом не е имало достатъчно щастие. — Гласът й се оживи. — Матю ми каза всичко. Да се надяваме, че най-силният му гняв е преминал. Ще се грижим един за друг. — Последното изречение на Изабо беше категорично. Това правеха жените от нейното — от моето — семейство за тези, които обичаха.

— Винаги. — Погледнах към моя вампир, чиято бледа кожа светеше в мрака, и прекъснах връзката. По тревата от двете страни на алеята бе паднала слана и ледените кристалчета улавяха оскъдните лунни лъчи, процеждащи се през облаците.

— И ти ли го подозираше? Затова ли не искаше да се любим? — попитах Матю.

— Казах ти моите основания. В правенето на любов трябва да има интимност, а не просто физическо желание. — Стори ми се раздразнен, че се налага да повтаря.

— Ако не искаш да имаш деца от мен, ще те разбера — заявих, макар част от мен да не бе съгласна.

Той ме сграбчи за ръцете.

— Господи, Даяна, как можа да си помислиш, че не искам да имаме наши деца? Но може да е опасно — и за теб, и за тях.

— При всяка бременност има риск. Дори и ти не можеш да контролираш природата.

— Нямаме представа какви ще бъдат децата ни. Ами ако имат моята нужда да пият кръв?

— Всички бебета са вампири, Матю. Хранят се с кръвта на майка си.

— Не е същото, много добре го знаеш. Много отдавна спрях да се надявам, че ще мога да имам деца. — Погледите ни се срещнаха, търсехме доказателство, че нищо между нас не се е променило. — Но не мога да си представя да загубя теб.

„И не мога да си представя, че може да изгубим децата си.“

Чух неизречените думи на Матю толкова ясно, колкото и пищенето на совата над главата ми. Болката от загубата на Лукас никога нямаше да отшуми напълно. Тя бе оставила по-дълбока следа от кончините на Бланка и Елинор. С Лукас си е отишла част от него, която никога нямаше да може да си върне.

— Значи си взел решение. Никакви деца. Сигурен си. — Допрях длани до гърдите му и зачаках удара на сърцето му.

— В нищо не съм сигурен — каза Матю. — Не сме имали време да го обсъдим.

— Тогава ще взимаме предпазни мерки. Ще пия от чая на Март.