Баудолино

— Ние не разполагаме с отходно място като императора — казал Баудолино. — Да идем бързо да се облекчим на двора. Един по един, за да не оставяме нито за миг без надзор тази стая. Ардзроуни може и да е честен човек, но ние трябва се доверяваме само на себе си.

Няколко минути по-късно всички се били прибрали. Баудолино угасил светилника, пожелал лека нощ на приятелите си и се опитал да заспи.

— Изпитвах тревога, господин Никита, без да имам особени причини. Заспивах за кратко, но се събуждах след неясни сънища, сякаш за да прекъсна някакъв кошмар. В полусън виждах моята бедна Коландрина, която пиеше от черна каменна чаша и се строполяваше мъртва на пода. Близо час по-късно чух някакъв шум. В оръжейната също имаше прозорец, от който се процеждаше бледа среднощна светлина; мисля, че луната беше в първата си четвърт. Разбрах, че Поета излиза. Може би пак отиваше да се облекчи. По-късно — не зная кога, защото все се унасях в сън и когато се събуждах, всеки път ми се струваше, че е минало много малко време, а вероятно не е било така — излезе и Борон. След това го чух да се връща и чух как Киот му прошепва, че и той бил изнервен и искал да излезе на чист въздух. Но всъщност моята задача беше да следя да не би някой да се опита да влезе, а не кой излиза, и разбирах, че всички сме напрегнати. Не разбрах кога се е прибрал Поета, но много преди зазоряване всички спяха дълбоко и така ги видях при първите лъчи на слънцето, когато се събудих.

Оръжейната вече греела от силната светлина на утрото. Неколцина слуги донесли вино и хляб, както и местни плодове. Макар че Баудолино ги предупредил да пазят тишина, за да не събудят императора, всички проявявали шумно доброто си настроение. Един час по-късно Баудолино си помислил, че макар Фридрих да бил пожелал да не го будят, е вече достатъчно късно. Почукал на вратата, но не получил отговор. Почукал пак.

— Спи като пън — засмял се Поета.

— Не бих искал да узная, че не се е чувствал добре — разтревожил се Баудолино.

Почукали пак, този път по-силно. Фридрих не отговарял.

— Вчера изглеждаше наистина изтощен — казал Баудолино. — Да не би да е получил удар? Да разбием вратата!

— Чакайте — спрял ги Поета. — Да се разбие вратата, която охранява съня на императора, е светотатство!

— Светотатство или не — казал Баудолино, — тази работа не ми харесва.

Заблъскали вратата, но тя била масивна, а навярно и резето, което я залоствало, било здраво.

— Хайде отново, всички заедно, при моя команда напъваме едновременно с рамо — казал Поета, вече осъзнал, че щом един император не се събужда, когато разбиват вратата му, явно сънят му е твърде подозрителен.

Но вратата пак не поддала. Поета освободил Зосим, който спял окован, и разположил всички в две редици, тъй че заедно да се засилят и да блъснат едновременно и двете крила на вратата. При четвъртия опит тя поддала.

И тогава видели Фридрих, прострян насред стаята, бездиханен, полугол, както си бил легнал. До него на пода се търкалял Градалът, празен. В камината имало пепел и остатъци от гориво, като че ли огънят в нея бил запален и после угаснал от само себе си. Прозорецът бил затворен и в стаята се усещала миризма на изгорели дърва и въглища. Борон се закашлял и отишъл да отвори прозореца, за да влезе въздух.

С мисълта, че някой е проникнал в стаята и че още е в нея, Поета и Борон се спуснали с извадени мечове да изследват всеки ъгъл, а Баудолино коленичил до тялото на Фридрих, повдигнал главата му и няколко пъти го плеснал нежно по страните. Бойди се сетил за пръстена, който бил купил в Галиполи, вдигнал капачето му, разтворил насила устните на императора и му излял течността в устата. Фридрих не помръдвал. Лицето му било със землист цвят. Раби Соломон се навел над него, опитал се да отвори очите му, опипал челото му, врата, пулса, после казал разтреперан:

— Този човек е умрял, Господи, да се свети вовеки името Ти, смили се над душата му!

— Господи Иисусе, не може да бъде! — изревал Баудолино.

Но макар да не разбирал от медицина, си дал сметка, че Фридрих, свещеният римски император, пазителят не пресветия Градал, надеждата на християнския свят, последният законен наследник на Цезар, Август и свети Карл Велики, е мъртъв. Разплакал се, покрил с целувки бледото му лице, казал, че любимият му син е до него, надявайки се, че ще бъде чут, после разбрал, че всичко е напразно.

Изправил се, извикал на приятелите да огледат още веднъж всичко, дори под леглото, потърсили тайни ходове, опипали всички стени, но било ясно, че не само никой не се крие, но и никога не се е крил на това място. Фридрих Барбароса бил мъртъв в една здраво затворена отвътре стая, пазена отвън от най-преданите му синове.

— Извикайте Ардзроуни, той разбира от магическите изкуства — изкрещял Баудолино…

— Аз разбирам от медицина — простенал раби Соломон. — Вярвай ми, баща ти е мъртъв.

— Боже мой, Боже мой! — нареждал Баудолино. — Баща ми е мъртъв! Съобщете на стражите, извикайте сина му. Да намерим убийците!

— Един момент — спрял ги Поета. — Защо говорите за убийство?