Баудолино

Изглежда, Поета бил останал единственият, който бил в състояние да взима смислени решения. Всички му се подчинили. Баудолино и Абдул излезли през малкия двор на своите коне, бавно яздели от двете страни на коня на Фридрих. Минали по тясната пътека и стигнали до главната, слезли по стъпалата и после се спуснали в бавен тръс през равното към реката. Бойците от ескарпа поздравили императора. Краткото пътуване сякаш продължило цяла вечност, но най-сетне стигнали до брега и се скрили зад няколко дървета.

— Тук никой не ни вижда — казал Баудолино. — Течението е силно и тялото веднага ще бъде отнесено. Ще навлезем с конете във водата, за да му помогнем, но дъното е неравно и няма да ни позволи да го достигнем. Тогава ще следваме тялото от брега и ще викаме за помощ… Течението върви към лагера.

Освободили тялото на Фридрих, разсъблекли го, оставяйки му толкова дрехи, колкото къпещият се император щял да сметне за достатъчни с оглед на благоприличието. Веднага щом го тласнали към средата на реката, течението поело тялото и го понесло към долината. Навлезли в реката, опъвайки юздите тъй, сякаш конете се дърпали, върнали се обратно и последвали в галоп нещастните останки, подмятани от водата и камъните, като размахвали ръце и викали към онези в лагера да спасят императора.

Там забелязали предупрежденията им, но не разбирали какво става. Тялото на Фридрих, подхванато от водовъртежите, се спускало надолу, въртейки се в кръг, и ту изчезвало под водата, ту се появявало за кратко на повърхността. Отдалече било трудно да се разбере, че е човек, който се дави. Най-сетне там разбрали, трима конници навлезли във водата, но тялото, когато стигнало до тях, се блъснало в копитата на подплашените коне и било повлечено нататък. По-надолу неколцина войници влезли във водата с пики и най-накрая успели да извлекат тялото на брега.

Когато Баудолино и Абдул пристигнали, Фридрих изглеждал обезобразен от ударите по камъните и никой не се съмнявал, че е мъртъв. Всички започнали да го оплакват на висок глас, съобщили на сина му, който пристигнал блед и още трескав, жалейки, че баща му още веднъж бил направил опит да се пребори с речните води. Спречкал се с Баудолино и Абдул, но те му припомнили, че като почти всички земни същества не умеят да плуват и че както той много добре знаел, когато императорът искал да се хвърли във водата, никой не успявал да го задържи.

Трупът на Фридрих се сторил на всички подут от водата, макар че, бидейки мъртъв от часове, той естествено не бил погълнал вода. Но щом вадиш мъртвец от реката, ти си убеден, че се е удавил, и ти прилича на удавник.

Докато Фридрих Швабски и другите барони оправяли дрехите на императора и в дълбока скръб се питали какво да правят и докато Ардзроуни, известен за ужасното събитие, се спускал към долината, предупреден за нещастието, Баудолино и Абдул се върнали в замъка, за да се уверят, че всичко там е наред.

— И знаеш ли какво бе станало в това време, господин Никита? — запита Баудолино.

— Няма нужда да си голям гадател — усмихна се Никита. — Свещената чаша, Градалът, бил изчезнал.

— Точно така. Никой не можеше да каже кога е станало, дали докато сме били във вътрешния двор и сме връзвали Фридрих за коня, или по-късно, когато всички са се опитвали да възстановят реда в стаята. Били полудели и се движели безредно като рояк пчели; Поета бил отишъл да разсейва стражите и не бил там, за да въведе ред в действията им със здравия си разум. В един момент, когато вече всички напускали стаята, която с нищо не показвала, че в нея се е случило нещо потресаващо, Киот надникнал в ковчежето и видял, че Градала го няма. Когато се върнахме с Абдул, вече всички се обвиняваха един друг в кражба или в немарливост. Казваха, че може би докато сме гласили Фридрих върху коня, в стаята е влязъл Ардзроуни.

— Не е възможно — възрази Киот, — аз помогнах да пренесем императора долу, но после веднага се върнах именно за да проследя някой да не влезе тук, а за толкова кратко време Ардзроуни не би успял да се качи.

— Тогава си го взел ти — озъби му се Борон и го сграбчи за врата.

— Не съм. Но може би си го взел ти — отвърна Киот и го блъсна, докато аз изхвърлях през прозореца пепелта от камината.

— Спокойно, спокойно — викаше Поета, — а къде беше Зосим, докато ние сме били на двора?

— Аз бях с вас и заедно с вас се качих тук — кълнеше се лъжливо Зосим и раби Соломон го подкрепи.

Едно беше сигурно: някой беше взел Градала, а оттук имаше само една крачка до мисълта, че който го е откраднал, той е убил по някакъв начин Фридрих. Колкото и да твърдеше Поета, че Фридрих е умрял от естествена смърт и че някой от нас се е възползвал от това, за да вземе Градала, никой вече не му вярваше.

— Приятели — успокояваше ни раби Соломон, — човешката лудост е измислила от Каин до днес безброй жестоки престъпления, но нито един човешки ум не е бил толкова изобретателен, че да измисли престъпление в затворена стая.

— Приятели — каза Борон, — когато влязохме, Градалът беше тук, а сега го няма. Значи е у някого от нас.