Баудолино

— Трябва да ти кажа, господин Никита, че въпреки беса, който ме беше обзел, когато се почувствах изигран, изпитах и нещо като облекчение и бях убеден, че всички мислят като мен. Бяхме намерили виновника, един негодник, чиято низост беше толкова безспорна, че вече никой не подозираше приятелите си. Подлостта на Зосим ни караше да бледнеем от яд, но възстановяваше доверието между нас. Липсваха ни доказателства, че Зосим, след като бе откраднал Градала, има нещо общо и със смъртта на Фридрих, защото онази нощ беше окован за леглото си, но това пък ни връщаше към предположението на Поета, че Фридрих не е бил убит.

Събрали се на съвет. Зосим — ако бил избягал при падането на нощта — имал вече дванайсет часа преднина. Прасето подчертал, че те били с коне, докато той яздел муле, но Баудолино изтъкнал, че били заобиколени от планини, и то кой знае докъде, и че по планинските пътеки конете вървят по-бавно от мулетата. Не било възможно да го настигнат. Имал преднина от половин ден и толкова щяла да си остане. Можели най-много да разберат накъде се е насочил и да поемат в същата посока.

Поета разсъждавал:

— Не може да е тръгнал към Константинопол, преди всичко защото там, с Исак Ангел на престола, няма да е много здравословно за него; освен това трябва да прекоси земите на селджуците, които ние едва успяхме да напуснем след толкоз перипетии, а много добре знае, че рано или късно те ще му одерат кожата. Най-разумното предположение, понеже само той знае онази карта, е да направи това, което искахме да направим ние: пристига в царството на отеца, представя се за изпратен от Фридрих или там, от когото си иска, връща Градала и е отрупан с почести. Следователно, за да намерим Зосим, трябва да вървим към царството на отеца и да го заловим по пътя. Да тръгваме, ще разпитваме по пътя, ще търсим следите на един гаден гръцки монах — че е от тази раса отдалеч се познава — и след като ми доставите най-сетне удоволствието да го удуша с ей тези ръце, ще си вземем Градала.

— Чудесно — казал Борон, — но в каква посока ще вървим, след като само той познава картата?

— Приятели — намесил се Баудолино, — за това ще ни послужи Ардзроуни. Познава местата, пък и без това останахме единайсет, тъй че ще ни трябва на всяка цена един дванайсети цар.

И така Ардзроуни, за свое най-голямо облекчение, тържествено заел мястото си в групата на смелчаците. По въпроса за това кой път трябва да хванат, казал смислени неща: ако царството на отеца се намирало на изток, близо до Земния рай, трябвало да се движат към мястото, откъдето изгрява слънцето, но ако вървели направо, имало голяма опасност да се наложи да прекосяват земи на неверници, докато той познавал един път, поне за началото, през области, населени от хора християни — още повече че не трябвало да забравят за главите на Кръстителя, които не можели да продадат на турците. Той ги уверявал, че и Зосим е разсъждавал по същия начин, и изреждал имена на страни и градове, за които нашите приятели никога не били чували. С уменията си на механик той бил изработил нещо като чучело, което напомняло доста на Зосим, с дълги четинести коси и брада, направени от просена слама, боядисана в черно, и два черни камъка за очи. Чучелото изглеждало обладано от зли духове като този, когото изобразявало.

— Ще трябва да минем през места, където се говорят непознати езици — обяснил Ардзроуни, — и като питаме дали са виждали да минава Зосим, ще им показваме това плашило.

Баудолино ги уверил, че непознатите езици не са проблем, защото след като поговорел с варварите, започвал да говори като тях, но куклата все пак щяла да бъде полезна, защото на някои места нямало да имат време да спират и да научават тамошния език.

Преди да тръгнат, слезли долу да вземат всеки по една глава на Кръстителя. Но били дванайсетима, а главите били останали само шест. Баудолино решил, че Ардзроуни няма да протестира, Соломон явно нямало да пожелае да се разхожда с една християнска реликва, а Кутика, Мулето, Прасето и Коландрино се били присъединили последни и следователно главите се полагали на него, на Поета, на Абдул, Киот, Борон и Бойди. Поета веднага посегнал да вземе първата и Баудолино със смях му припомнил, че всички са еднакви, тъй като единствената по-добра била отнесена от Зосим. Поета се изчервил и с широк любезен жест оставил Абдул да избира преди него. Баудолино взел последната и всеки скрил своята в торбата си.

— И това беше — каза Баудолино на Никита. — Към края на месец юни на 1190-о лето Господне ние тръгнахме, дванайсетима като влъхвите, макар и не чак толкова добродетелни като тях, за да открием най-сетне земята на отец Йоан.

26. Баудолино и пътуването на влъхвите