Баудолино

От този момент нататък разказът на Баудолино продължи почти без прекъсване не само по време на нощните почивки, но и през деня, докато жените се оплакваха от горещината, децата спираха да пикаят, а мулетата често отказваха да вървят. Беше следователно един разказ, накъсан като самото им пътуване, в който Никита забелязваше празноти, прескачания, незавършени отклонения и безкрайни дължини. И това беше разбираемо, защото по думите на Баудолино, пътуването на дванайсетимата продължило близо четири години с много загубвания по пътя, отегчителни спирки и убийствени затруднения.

Навярно понеже пътували под изгарящото слънце, с очи, често шибани от пясъчни вихрушки, и уши, измъчвани от непознати говори, пътешествениците изживели мигове, в които се движели трескави или в полусън. Много дни били посветени на оцеляването, в гонитба на бързоноги животни, в пазарлъци с диви туземци за една просена пита или агнешка плешка, в търсене на пресъхнали изворчета сред земи, които виждали дъжд веднъж годишно. И после — казваше си Никита, — нали по думите на пътешествениците, като пътуваш през пустините под едно слънце, което те блъска като с чук по главата, започват да ти се привиждат миражи и да те мамят гласове откъм дюните, и щом откриеш някое храстче, има опасност плодовете му вместо да те нахранят, да ти замъглят още повече съзнанието.

Освен това, както Никита отлично знаеше, Баудолино беше неискрен по природа и ако е трудно да повярваш на един лъжец, когато ти казва например, че е бил в Кония, как да му повярваш, когато ти разказва, че е видял същества, които и най-развихреното въображение не би могло да си представи и които самият разказвач едва ли е виждал?

На едно-единствено нещо Никита повярва, защото пламът, с който Баудолино говореше за него, свидетелстваше за неговата истинност, и то беше това, че през целия си път дванайсетимата нови влъхви били тласкани от желанието да достигнат своята цел. Която при това за всеки един от тях все повече започвала да се различава от целта на другия. Борон и Киот искали само да намерят Градала, дори и да не бил стигнал в царството на отеца; Баудолино пък се стремял все по-неудържимо тъкмо към това царство; раби Соломон също се стремял към него, защото се надявал да намери там своите пръснати племена; Поета, с Градала или без него, търсел някакво царство за себе си; Ардзроуни искал само да избяга по-далеч от мястото, от което били тръгнали; а Абдул, разбира се, си мислел, че колкото повече се отдалечавал, толкова повече се приближавал до предмета на своята свръхбезгрешна страст.

Само групата на александрийците, изглежда, се движела здраво стъпвайки на земята — те били сключили договор с Баудолино и го следвали от солидарност или може би от чист инат, защото щом трябвало да се намери един отец, той трябвало да се намери, иначе — както казвал Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, хората нямало вече да ги уважават. Но може би не се отказвали още и защото Бойди си мислел, че щом стигнат до царството, ще си натъпчат торбите с чудодейни реликви (не фалшиви като главите на Кръстителя), ще ги отнесат в своята родна Александрия и ще превърнат чрез тях този град, който още си нямал история, в най-прочутото светилище на християнството.

За да избегне срещата с турците от Кония, Ардзроуни ги превел през тесни проходи, в които конете можели да си потрошат краката, после ги водил цели шест дни през някакви сипеи, осеяни с тела на огромни гущери, измрели от жегата.

— Слава Богу, че си имаме припаси, та не се налага да се храним с тези гадни животни — казал Бойди с погнуса.

Но не бил прав, защото година по-късно щели да ловят още по-огромни и по-гадни гущери и да ги пекат, нанизани на клони, в очакване — с потекли по брадичките им лиги — да зацвърчат в знак, че са готови.

След това минали през няколко села и навсякъде показвали чучелото на Зосим.

— Да — казал им един, — мина оттук един монах, точно такъв, остана близо месец, но побягна, защото наду корема на дъщеря ми.

— Че как е останал месец, като ние сме на път само от две седмици? Кога беше?

— Е, трябва да има седем Великдена оттогава, онова малкото там, гушавото, е плодът на неговия грях.

— Значи не е бил той, тези монаси са мръсници, всички до един.

— Не, не, той е, със същата брада, преди три дни мина, такъв гърбав, добричък…

— Щом е бил гърбав, не е бил той. Баудолино, ти май не разбираш езика им и превеждаш каквото ти дойде наум?

— Не, не, видяхме го, той беше. — И сочели раби Соломон, може би заради черната му брада.

Изобщо така било навсякъде, като че ли попадали все на най-тъпите от местните жители.