Баудолино

По-нататък срещнали хора, които живеели в кръгли шатри и ги поздравили с „Ла елек ола Сила, Махимет рорес ала“. Те отговорили също тъй учтиво на алемански, тъй като всички езици са една стока, и после им показали чучелото на Зосим. Онези започнали да се смеят, заговорили всички в превара, но от ръкомаханията им се разбрало, че си спомняли за Зосим: бил минал оттам, предложил им главата на някакъв християнски светец и те го заплашили, че ще му заврат нещо в задника. От което нашите приятели разбрали, че са попаднали при турци набивачи на кол, и бързо-бързо си тръгнали с голямо ръкомахане и широки усмивки, като Поета вече дърпал Ардзроуни за косите, извивал главата му назад и му казвал:

— Браво на теб, вижда се, че знаеш пътя, заведе ни право в лапите на антихристите!

А Ардзроуни хъркал, че не той бил сгрешил пътя, а онези, които били чергари, а чергарите никога не се знае къде вървят.

— Но нататък — уверил ги той — ще срещаме само християни, макар и несторианци.

— Добре — казал Баудолино, — ако се несторианци, значи са от породата на отеца, но оттук нататък преди да започнем да разговаряме, когато влизаме в някое селище, трябва да внимаваме дали се виждат кръстове и камбанарии.

Какви ти камбанарии! По пътя си срещали само струпвания на колиби от туф, сред които, ако все пак имало черква, тя не се разпознавала — това били хора, които се задоволявали с малко, за да славели Господа.

— Ти сигурен ли си, че Зосим е минал по тези места? — запитал Баудолино.

И Ардзроуни му отговарял да бъде спокоен.

Една вечер Баудолино го видял как наблюдава залязващото слънце и сякаш измервал нещо в небето с протегнати ръце и пръсти, сплетени така, че образували нещо като триъгълни прозорчета, през които се вглеждал в облаците. Попитал го какво прави и оня му отговорил, че се мъчи да разбере къде се намира голямата планина, зад която изчезва всяка вечер слънцето под големия свод на скинията.

— Пресвета Дево! — извикал Баудолино. — Нима и ти като Зосим и Козма Индикоплевт вярваш в тази скиния?

— Разбира се — отвърнал Ардзроуни така, сякаш го питали дали вярва, че водата е мокра. — Как иначе ще съм толкова сигурен, че следваме същия път, по който е поел Зосим?

— Тогава би трябвало да знаеш картата на Козма, която Зосим все ни обещаваше?

— Не зная какво ви е обещавал Зосим, но картата на Козма е у мен.

Извадил от торбата си един пергамент и го показал на приятелите.

— Ето, виждате ли? Това тук е цокълът на Океана. Отвъд него са земите, където е живял Ной преди Потопа. Най на изток в тези земи, отделени от Океана от области, населени с чудовищни същества — през които между другото трябва да минем и ние — се намира Земният рай. Лесно е да се види как, като тръгват от тази благословена земя, Ефрат, Тигър и Ганг минават под Океана, за да прекосят местата, където отиваме ние, и да се влеят в Персийския залив, докато течението на Нил е по-криволичещо — през праисторическите земи той навлиза в Океана, после поема по ниските северни области, по-точно през Египетската земя, и се влива в Ромейския залив, който навярно е този, наречен от латините първо Средиземноморие, а после — Хелеспонт. Ние трябва да следваме пътя на изток, за да срещнем първо Ефрат, после Тигър, най-сетне Ганг, а след това да завием към ниските източни области.

— Почакай — намесил се Поета, — ако царството на отец Йоан е близо до Земния рай, значи за да стигнем до него, трябва да прекосим Океана?

— То е близо до Земния рай, но отсам Океана — обяснил Ардзроуни. — По-скоро ще трябва да прекосим Самбатион…

— Самбатиона, каменната река! — възкликнал Соломон и стиснал молитвено ръцете си. — Значи Елдад не е лъгал и това е пътят, по който се стига до пръснатите племена!

— Самбатиона цитирахме и ние в писмото до отеца — отрязал Баудолино — и следователно е очевидно, че той съществува някъде. Е, добре, Господ ни се е притекъл на помощ — Той направи тъй, че изгубихме Зосим, но пък ни помогна да намерим Ардзроуни, който, както изглежда, знае повече от него.