Баудолино

Поета, побеснял от яд, казвал, че в ръкописите от библиотеката на Сен Виктор пишело, че който пътувал по тези места, непрекъснато попадал на прекрасни градове с храмове, чиито покриви били покрити със смарагди, за дворци със златни тавани, с абаносови колони, със статуи, които били като живи, за златни олтари, към които водели шейсет стъпала, стени от чист сапфир, камъни, тъй блестящи, че осветявали залите като факли, за кристални планини, реки от диаманти, градини, от чиито дървета се отцеждали тъй силно ухаещи балсами, че хората там живеели само като вдишвали ароматите им, за манастири, в които се отглеждали единствено пъстропери пауни, чието месо не се разваляло и издържало на път трийсет и дори повече дни под жаркото слънце, без да изпуска неприятни миризми, за дивни ручеи, чиито струи блестели като мълнии и в които, ако човек пуснел една суха осолена риба, тя оживявала и се плъзвала по течението — знак, че водата на тези ручеи носела вечна младост — а до този момент те били виждали само пустини, сухи тръни, сипеи, където човек не можел и да поседне дори, защото задникът му се изпичал; единствените градове, които срещнали, били скупчвания на бедняшки колиби, обитавани от отблъскващи уроди, като в града Коландиофонт, където видели артабантите, хора, ходещи на четири крака като овце, или в града Ямбут, където се надявали да си отдъхнат, след като били прекосили изгорени от слънцето равнини, и жените, макар некрасиви, им се видели не прекалено грозни, но открили, че от съпружеска вярност криели във влагалищата си отровни змии, за да бранят своята невинност — и поне да им го били казали предварително, но не, една се престорила, че се отдава на Поета, и той за малко да се посвети на вечно въздържание, но слава Богу, дочул съсъка и навреме отскочил назад. Край Катадерск сред блатата срещнали мъже, чиито тестиси висели досами коленете им, а в Некуверан видели хора, голи като диви зверове, които се съешавали на улицата по кучешки, баща с дъщеря и син с майка. В Тана срещнали антропофаги, които, за щастие, се гнусели от възрастните чужденци и ядели само децата им. Край река Арлон попаднали в едно село, където жителите танцували около някакъв идол и с остри ножове си нанасяли рани по крайниците, после идолът, натоварен на каруца, бил разкарван по улиците и мнозина се хвърляли радостни под колелата на каруцата, та да ги прегази. В Салибут минали през една гора, гъмжаща от бълхи, големи като жаби, в Кариамария срещнали космати мъже, чийто говор бил съвсем като кучешки лай, тъй че дори Баудолино не разбирал какво казват, и жени с глигански зъби, коси до петите и кравешки опашки.

Тези и други крайно ужасяващи неща видели, но не и чудесата на Изтока, сякаш всички, които били писали за тях, били велики лъжци.

Ардзроуни ги посъветвал да имат търпение — нали им бил казал, че преди да стигнат Земния рай ще преминат през една твърде дива земя, но Поета отговорил, че дивата земя трябва да е населена от свирепи зверове, каквито за щастие още не били срещнали, и следователно тя тепърва ги очаквала, а щом земите, които вече били видели, не били съвсем диви, то кой знае какво им предстояло. Абдул, все по-трескав, заявил, че не било възможно неговата принцеса да живее в земи, тъй прокълнати от Господа, и че значи навярно били сбъркали пътя.

— Но нямам сили да се върна назад, приятели — прибавил със слаб глас, — и мисля, че ще умра по пътя си към щастието.

— Я млъквай, не се чуваш какво говориш! — извикал му Поета. — Толкоз нощи ни загуби с песни за красотата на твоята невъзможна любов, и сега, като виждаш, че тя е толкова невъзможна, та няма накъде, би трябвало да си предоволен!

Баудолино го дръпнал за ръкава и му пошепнал, че Абдул вече се е побъркал и че не бива да го карат да страда още повече.

След много дни, които сякаш нямали край, пристигнали в Салопатан, град, твърде беден, където хората ги посрещнали смаяни, като мърдали с пръсти, сякаш ги броели. Явно смайването им идело от това, че пътешествениците били дванайсет, и всички коленичили пред тях, а един се затичал да съобщи за пристигането им на другите граждани. Появил се тогава един с вид на първосвещеник, който пеел гръцки църковни песни и държал високо дървен кръст („Нали щяха да са златни и обсипани с рубини!“ — мърморел Поета), и заявил на Баудолино, че отдавна по техните места чакали появата на светите влъхви, които след хиляди години странствания, изпълнени с хиляди приключения, се връщали от поклонението пред витлеемския младенец. Накрая първосвещеникът попитал „влъхвите“ дали не се завръщат в земята на отец Йоан, от която безспорно били тръгнали, за да го облекчат от многогодишните му задължения и да поемат отново властта над тези благословени земи, която им принадлежала някога.