Баудолино

Веднъж спрели на стан до едно блато. Водата не била много бистра, но все пак била приемлива, особено за конете, които утолили жаждата си. Готвели се да легнат да спят, но когато луната изгряла, в светлината на първите й лъчи забелязали в полумрака някакво зловещо гъмжило. Безброй скорпиони, всички с навирени жила на опашките, се спускали към водата, следвани от пълчища змии с най-различни багри и шарки: на едни люспите им били червени, на други — черно-бели, на трети блестели като злато. Въздухът бил пълен със съскане и ужас вледенил сърцата на пътешествениците. Те застанали в кръг и извадили мечовете си, за да изтребят тази отровна напаст преди да е приближила преградата им. Но змиите и скорпионите явно били привлечени повече от водата, отколкото от тях, и след като утолили жаждата си, се оттеглили и се скрили в земните пукнатини.

В полунощ, когато вече решили, че могат да поспят, пристигнали други змии, с остри гребени по гърбовете и всяка с по две или три глави. Те метели земята с люспестите си опашки, а между разтворените им челюсти трептели тройни езици. Вонята им се усещала от цяла миля и пътешествениците имали чувството, че очите им, които искрели на лунната светлина, пръскат отрова като очите на легендарния василиск… Сражавали се цял час, защото тези гадини били по-нападателни от другите и явно търсели месо. Убили няколко и видели как другите влечуги се нахвърлят върху труповете им — угощавали се с тях и забравяли за хората. Тъкмо сметнали, че са преодолели тази опасност, когато след змиите се появили раци, повече от сто, покрити с крокодилски плочки и с толкова здрави брони, че издържали на ударите с меч. Тогава Коландрино, обзет от отчаяние, изритал един от раците под корема; ракът се преобърнал по гръб и заразмахвал безпомощно щипците си. По този начин успели да ги обкръжат, да ги покрият със сухи клони и да ги подпалят. Тогава забелязали, че месото под черупките им ставало за ядене, тъй че се сдобили с двудневен запас от храна, сладникава и жилава, но достатъчно добра за утоляване на глада.

А после наистина срещнали василиск и той бил точно такъв, какъвто бил описван в много разкази, без съмнение напълно правдиви. Изскочил от един хълм, разцепвайки скалата, точно както бил писал за него Плиний. Имал глава и нокти на петел, а на мястото на петелския гребен — червен израстък, подобен на корона, очите му били жълти и изпъкнали като на жаба, а тялото му било змийско. Бил яркозелен със сребристи отблясъци и на пръв поглед изглеждал едва ли не красив, но се знаело, че дъхът му може да отрови животно или човек, и още отдалече се усещала отвратителната му смрад.

— Не се приближавайте — извикал Соломон — и най-вече внимавайте да не го погледнете в очите, защото и те имат отровна сила!

Василискът пълзял към тях и миризмата му ставала все по-нетърпима. И тогава Баудолино се досетил, че знае един начин да го убие.

— Огледалото, огледалото! — извикал на Абдул.

Абдул му подал металното огледало, което бил получил от гимнософистите. Баудолино го взел и с дясната си ръка го вдигнал пред себе си като щит, докато с лявата покрил очите си, за да се предпази от смъртоносния поглед на чудовището. Тръгнал напред, измервайки крачките си според това, което виждал на земята. Спрял се пред звяра и протегнал напред огледалото. Привлечен от блясъка му, василискът надигнал глава и извърнал очите си на влечуго право към лъскавата повърхност, изпускайки отвратителния си дъх. Но веднага целият се разтреперил, премигал с виолетовите си клепачи, надал оглушителен рев и се прострял мъртъв на земята. Тогава всички си спомнили, че огледалото връщало на василиска както силата на неговия поглед, така и струята на дъха, който той изригвал, и благодарение на тези две чудеса той сам се погубил.

— Вече сме в земята на чудовищата — казал предоволен Поета. — Наближаваме значи царството.

Баудолино вече не разбирал дали като казва „царство“, той мисли още за царството на отеца, или за своето собствено, което вижда в мечтите си.

Така, като срещали ту хипопотами човекоядци, ту прилепи, по-едри от гълъби, те стигнали до едно село сред планините, в подножието на които се простирала долина, тук-там осеяна с дървета. Отблизо тя изглеждала сякаш потънала в лека мъгла, но после мъглата ставала все по-гъста, за да се превърне постепенно в тъмен и непроходим облак, който на хоризонта се виждал като плътна черна лента, ярко изпъкваща върху червения фон на залеза.